Джон Лескроарт - Първият закон

В момента обаче се усмихваше — на своя адвокат Дизмъс Харди, който, наведен над мивката, плискаше лицето си с вода за трети път през последните десет минути.

— Като че това може да помогне — в гласа на Холидей се долавяха следи от бащиния му изговор от Тенеси, които галеха като мек южен бриз.

— Би могло да помогне, ако успея да се изсуша.

— Не помогна предните два пъти.

Харди бе използвал и последната хартиена салфетка и сега, облечен с официалния си костюм, стоеше обърнат към шкафовете, а водата от лицето му се стичаше в мивката. Холидей се надигна от дивана, порови в кошчето до бюрото и му подаде една смачкана салфетка.

— И да не кажеш, че не съм полезен.

— И през ум няма да ми мине. — Харди подсуши лицето си. — Та докъде бяхме стигнали?

— Трябва да бъдеш в съда след четирийсет и пет минути, а имаш такъв махмурлук, че забрави докъде бяхме стигнали? Ако се бе държал по този начин, когато ми беше адвокат, щях да те уволня.

Харди се строполи върху един стол.

— Не бих могъл да се държа така, когато ти бях адвокат, защото не те познавах дотам, че да излизам да пия с тебе. И слава богу!

— Просто си отвикнал. То е като ездата. Изхвърли ли те конят, веднага трябва да го яхнеш отново.

— Снощи направих точно това — на два пъти.

— Не ме зяпай. Ако добре си спомням, никой не ти беше опрял пистолет до главата. Защо не им се обадиш и не им кажеш, че ти е зле? Поискай… как се казваше…

— Отлагане — поклати глава Харди. — Не мога. Случаят е важен.

— Още една причина, щом не можеш да мислиш. Нали каза, че било само за наркотици и някаква проститутка?

— Да, но има и други обстоятелства.

Всъщност не бе имал дело за проституция от близо десетилетие. Когато бе помощник на областния прокурор, се случваше по някое такова дело да попадне на бюрото му. Харди смяташе тези дела за спорни от нравствена гледна точка, за политически подозрителни и във всеки случай — за разхищение на парите на данъкоплатците. Проститутките, въпреки че не бяха светици, в повечето случаи бяха жертви, затова като прокурор той често се опитваше да използва арестите на тези момичета като средство да тръгне по следите на техните наркопласьори или сводници — истинските хищници. Понякога успяваше. Откакто бе започнал частна практика, не се бе сблъсквал с подобни дела, защото защитата на тези момичета не носеше пари. По правило съдът назначаваше обществен защитник или, в случай на конфликт със защитника, някой частен адвокат.

Така делото на Арета Лабонте бе предадено на Джина Роук, адвокат в средата на четирийсетте. Но Джина бе така претрупана с дела, че се бе оказала неспособна да се справя успешно с всички; и за да смогне, трябваше да зареже част от клиентите си, включително и делото на Арета. Случайно Джина бе споменала за това дело пред приятеля си — Дейвид Фрийман, наемодателя на Харди, който я бе изслушал и бе подушил пари. С винаги наострени уши, Фрийман и друг път бе попадал на подобни случаи.

Арета бе арестувана преди няколко месеца. Случаят й бе лек и от гледна точка на Фрийман — евентуално доходен, тъй като арестувалият Арета служител не бе редови полицай от Сан Франциско. Той работеше за корпорацията УГП, която осигуряваше охрана на различни предприятия по силата на една законова аномалия в Сан Франциско. Преди близо век, в годините на бурен разцвет на града, общината установила, че полицейските служби не могат да осигуряват адекватна защита на предприемачите, които работят на територията й. Тези хора поискали от полицията допълнителни патрули, но заради ограничения бюджет и липсата на достатъчно служители тя не можела да удовлетвори молбата им. Тогава градската управа излязла с безпрецедентно решение — тя определила и разпродала т.нар. „патрулни участъци“ на частни лица, които се превърнали в частни охранители на съответните участъци. Отговорниците на тези участъци, Специалните патрули, и сега, както и преди, се назначаваха от полицейски комисар, обучаван и лицензиран от общината. Специалните патрули имаха право да си наемат помощници, които да подпомагат дейността им. И ето че след време повечето от тези частни патрули разполагаха със свои собствени независими въоръжени части в сърцето на града. В своята територия Специалните патрули действаха на своя глава и се подчиняваха единствено на хаотичния и небрежен контрол от страна на полицията в Сан Франциско. Специалните патрули и назначените от тях помощници носеха почти същите униформи и значки като градските полицаи, бяха въоръжени и, като всички граждани, имаха право да извършват арести.