Джон Лескроарт - Фатална жена

Беше девет сутринта. Краят на септември ги глезеше с чудесно време, въздухът беше мек и ароматен, а двамата закусваха във вътрешното дворче под звуците на арфа на живо.

Дениъл дискретно посочи към една маса встрани. Британи погледна и видя Франсис Макдорманд. Беше се зачела в нещо, което приличаше на сценарий, и си учеше репликите. Британи осъзна, че тук ще се срещне със сериозна конкуренция и с истински професионални актьори с години опит зад гърба си и с безброй филмови превъплъщения. Внезапно се почувства ужасно несигурна.

Тя попи устни със салфетката и я остави обратно в скута си.

— Дениъл, знаеш ли… — Британи се поколеба, поклати глава и опита отново. — Няма да искаш да го чуеш, но…

— Обзалагам се, че ще искам. Пробвай.

Тя огледа дворчето, за да запомни обстановката.

— Толкова съм ви благодарна за възможностите, които ми предоставяте, но не съм сигурна, че ще се справя.

Дениъл склони глава настрани, а изражението му беше едновременно съчувствено и развеселено.

— Разбира се, че можеш. Погледни се. Мястото ти е тук.

— Не е. Тази сутрин се видях в огледалото и… — тя прокара пръсти през косата си. — Искам да кажа…

— Косата ти?

Тя кимна.

— Нямам коса — кимна тя.

Той продължи да се усмихва търпеливо.

— Дали забеляза, че когато влязохме тук, всички разговори замлъкнаха? Нека ти подскажа — не е заради мен.

— Защото ти не изглеждаш като чудовище.

— Вероятно имаш предвид чудовищно красива. Всъщност си красива до съвършенство.

Дениъл се приведе към нея.

— Дай ми ръката си. Наистина ли не съзнаваш колко прекрасно е лицето ти? Иска ми се да съм скулптор, за да го увековеча и да е винаги с мен.

— Сега вече говориш глупости.

— Ни най-малко. Няма такова нещо. Ако искаш да чуеш мнението ми, смятам, че след шест месеца половината от младите жени в Америка ще са с къси прически, и то заради теб. Прическата на Офелия.

Тя сведе очи и усети как той леко стисна ръката ѝ. Отвърна му почти несъзнателно.

— Има и още нещо — каза той.

— Не — поклати глава тя. — Стига.

— Не мога да се спра — продължи Дениъл. — Излъчваш уязвимост, наранена невинност. Всеки мъж в Америка ще иска да те защити, да е до теб, да е част от магията, която създаваш, без дори да се опитваш.

— Смущаваш ме. Наистина.

— Не го правя нарочно. Казвам ти истината, която ти явно не виждаш. Ще спра, но при едно условие.

— Какво е?

— Усмихни ми се истински.

Той се вгледа в очите ѝ, като я държеше за ръката, а изражението му постепенно от почти ядосано стана заговорническо, игриво, интимно и отново игриво. Тя продължи да се мръщи, но този непринуден чар я обезоръжи и накрая лицето ѝ разцъфна в поразителна усмивка, придружена от красивия ѝ гъделичкащ смях.

— Ето — каза той. — Ти си просто прекрасна.

Дениъл помълча и стана сериозен.

— Дяволски красива си.

Той поднесе ръката ѝ към устните си и я целуна.

— Ти ще станеш звезда, Британи, при това голяма. Не бива да се притесняваш за нищо. Всичко ще бъде чудесно. А ако нещо започне да се обърква, аз ще съм до теб и ще те пазя. Ще бдя над всяка твоя крачка.

Британи някак си долови стаена заплаха, нещо недоизказано и това помрачи усмивката ѝ.

Но пък в крайна сметка бяха в хотел „Бел Еър“. Денят беше страхотен, а Дениъл беше силен и привлекателен. Британи щеше да има успешна кариера и да бъде щастлива.

Звуците от арфата галеха малкото дворче, а скритите нотки, които беше доловила, изчезнаха в нежната музика.

Усмивката ѝ се смекчи. Тя поднесе ръката му към устните си и я целуна опрощаващо.

— Добре — каза тя, — ще ти се доверя.