Джон Лескроарт: Фатална жена

Харди, Ейми и Моузис седнаха на тяхната маса, а когато заседателите също заеха местата си, напрежението стана почти непоносимо. На Харди му се струваше, че се бавят. Ръцете му се потяха, а стомахът му беше станал на топка. Вратовръзката беше започнала да го стяга и я разхлаби малко. Вдигна чашата си с вода, но видя, че по нея личи, че ръцете му треперят, и я остави.

Заседателите сядаха един по един, а по лицата им не се четяха никакви емоции. Нито един не погледна Харди в очите, нито пък се обърна към масата му. До него Моузис дишаше шумно, беше пребледнял, цялата кръв се беше отдръпнала от лицето му, но очите му бяха гъсто изпъстрени с червени жилки. Ейми У седеше от лявата му страна, държеше го за ръката и я разтриваше.

Най-накрая приставът се изправи.

— Отдел двадесет и четири на Върховния съд на щата Калифорния заседава. Заседанието се води от съдия Керъл Гомес. Всички да станат.

Гомес влезе през задната врата на залата с развята роба и зае мястото си.

— Моля, седнете.

Харди си помисли, че тя, Слава Богу, явно беше решена да ускори нещата и сложи длан върху ръката на Моузис.

Гомес се обърна към заседателите.

— Заседателите стигнаха ли до решение по делото „Народът на щата Калифорния срещу Моузис Магуайър“?

Говорителят им Филип Уаксмън, един от бащите на дъщери сред заседателите, се изправи.

— Да, Ваша чест, стигнахме.

— Единодушно ли е решението ви?

— Да, Ваша чест.

— Моля, предайте документа на пристава.

Приставът занесе формулярите на съдията, тя ги прегледа дали са правилно попълнени, подписани, провери датата и ги подаде на секретаря.

— Госпожо секретар, бихте ли прочела присъдата, ако обичате?

Тя започна с името на делото, името на обвиняемия и на съда. Най-накрая произнесе:

— По обвинението. Ние, съдебните заседатели в горепосочения случай, смятаме обвиняемия Моузис Магуайър за…

Когато Моузис реши да спре да пие първия път, често слушаше парчето „Малката скала“ на Колин Рей, в което певецът твърдеше, че не е близвал алкохол от деветнадесет дни. Не му звучеше като нещо особено приятно, особено за толкова време, и Моузис скоро разбра, че на практика е цяла вечност. Днес няма да пия. Днес няма да пия. Днес няма да пия.

Ден след ден. Завинаги. Или за деветнадесет дни, което се случи първо. В действителност не беше пил нито капка в продължение на доста повече от деветнадесет дни след ареста. В затвора не сервираха вино с храната. Но откакто го признаха за невинен и се върна зад бара, алкохолът беше на една ръка разстояние. Разликата беше да успее да му устои. Днес беше нещо като негов личен юбилей, деветнадесетият му ден обратно зад бара. Зачеркваше датите в календара и когато стигна до магическото деветнадесет, реши, че вече може да си позволи да смята, че този път ще успее.

Беше вторник, пет и половина часа на един спокоен и слънчев следобед в края на лятото и животът му изглеждаше почти нормален. В „Малката детелина“ се събираха доста хора, Дейв се беше върнал на обичайното си място и пиеше третата си бира от час и половина насам. Една от лигите по дартс провеждаше състезание в задната стая и около двадесет играчи вдигаха врява и се мотаеха из коридора към предното помещение.

Осем от десетте високи столчета пред барплота бяха заети от четири двойки. Назад към тоалетните седеше групичка от шест или осем младежи около колежанска възраст, но всичките бяха над двадесет и една години, Моузис се беше постарал да се увери лично. Тъкмо бяха поръчали коктейли, а той ги беше приготвил с първокласен алкохол. Ако останеха доволни, сигурно щяха да поръчват още и да навъртят сериозен оборот.

Това също му даваше някаква малка надежда за бъдещето. Малка, защото вече не беше толкова платежоспособен. Беше прехвърлил още двадесет и четири процента от бара на шурея си като заплащане за представянето му по делото. Нямаше основания да се оплаква, защото беше отново на свобода, а заслугата за това беше на Харди. Отношенията им бяха станали чувствително по-хладни, но Харди беше добър човек и Моузис беше запазил мажоритарен дял дори и след сделката. Сега имаше петдесет и един процента от бара, а Харди държеше другите четиридесет и девет. Освен това Харди беше настоял, че когато делът му от печалбата достигнеше стойността на разходите на Моузис по делото, което със сегашното темпо щеше да стане след около стотина години, ще върне двадесет и четирите процента на шурея си. Стиснаха си ръцете.