Джон Лескроарт - Фатална жена

Харди се спря и погледна часовника си. Осем и петнайсет. Беше пристигнал в затвора преди точно половин час. Администрацията беше признала претенциите му за среща с клиента му за почти рекордно краткото време от пет минути и го беше пуснала да изчака, докато доведат Моузис. Да накарат адвокатите на защитата да чакат беше обичайна практика, а и надзирателите рядко си даваха зор, когато трябваше да водят задържан. Щяха да го направят, когато можеха, но все имаха една или две по-належащи задачи. Или пък бяха в полагаема почивка. Все ставаше така, че точно тогава водеха друг задържан или пък бяха в тоалетната.

Времето в затвора течеше различно и всички живееха по неговите правила. Нещата ставаха, когато трябваше да станат и никой не можеше да го промени. Какво бяха пет или дори двайсет и пет минути? Хората тук имаха цялото време на света.

Преди няколко години Харди беше чакал около час и му беше писнало. Беше отишъл до пропуска и беше попитал учтиво какво става с клиента му. Нима не можеха да го открият в затвора? Дали не би могъл да направи нещо, което да им помогне да побързат? Може би има някакъв проблем? Четиридесет минути сред това сержантът от пропуска почука на вратата и съобщи на Харди, че е станала административна грешка и за жалост клиентът му в момента пътувал към областната болница заедно с група други затворници, които трябвало да получат оценка на психиатричното си състояние. Клиентът му не би трябвало да бъде в автобуса, но вече било твърде късно да се направи каквото и да било, така че щяло да се наложи Харди да дойде отново на другия ден, когато клиентът му вероятно отново щял да си бъде в килията.

Харди си научи урока. Чакаш, колкото и дълго да е.

Стомахът му изкъркори недоволно. Обаждането на Моузис, което го завари в кафене „Пасифик“, беше сложило край на вечерята още преди да е започнала, а до следващото ядене имаше още много време.

Накрая Харди се спря и седна на един от столовете. Няколко минути след това някой почука, вратата се отвори и Моузис влезе. Беше облечен в оранжев затворнически гащеризон. Това винаги беше тежък момент, особено ако клиентът ти е и приятел, който никога до момента не е попадал зад решетките. На Харди му дожаля за шурея му. Надзирателят го въведе, кимна в знак, че всичко е наред, излезе и затвори вратата зад себе си.

— Ако трябва да съм честен — започна Харди, — започва леко да ми писва от твоите простотии. Кога те прибраха?

— В четири. Там някъде.

— И не ти хрумна да поискаш да ти позволят да ми се обадиш още тогава?

— Не, а и те не ми казаха. Хванаха ме, сложиха ми белезниците и ме хвърлиха на задната седалка на колата. Повече не ми обърнаха внимание, колкото и да настоявах да се обадя по телефона. Доста съмнително.

Моузис се доближи до масата, взе си стол и го изтика назад.

— Само виж, китките ми са протрити и ожулени. Белезниците са жестоко наказание.

Харди въобще не сведе поглед към китките на Моузис. Вместо това се взираше в лицето му.

— Пил ли си?

— Какво?

— Не се опитвам да те подведа. А ти току-що ми отговори.

— Само глътчица. Няколко капки.

Харди наведе глава и потри очи с пръсти. Помълча малко и погледна шурея си.

— Моуз — каза той уморено, — всички сме бесни от това, което се случи на Британи. Никой не рони сълзи, че Джесъп е мъртъв. Но няма да ѝ помогнеш да го преодолее, ако умреш или се напиеш. Нещата само ще станат по-лоши, тъй като тя ще си мисли, че е по нейна вина. Ти си умен мъж. Не ми казвай, че не го разбираш.

— Не, прав си.

— Знам, че съм прав. Въпросът е какво ще правиш? Какво въобще се опитваш да постигнеш? Ако не искаш да го приемеш и да се справиш като възрастен човек, може би трябва да ти намерим адвокат, който ще има желание да живее с новите усложнения, а такива ще има много, дори и да си в най-добрата си форма. Какво, по дяволите, става с теб? Можеш ли да ми отговориш? Това ти ли си? Предал ли си се? Животът ти ли свърши?

Магуайър се втренчи в стената зад главата на Харди. Той преглътна и адамовата му ябълка прескочи два пъти нагоре-надолу.

— Явно не мога да открия как да се справя, Диз. Да се справя с това, което ѝ е причинил. Щом си помисля за това, и изпадам в ярост още преди да разбера какво е станало. По-силна е от мен. Не мога да я овладея, затова трябва да я заглуша, да изключа. А и двамата знаем какво ми помага най-добре, за да го постигна.

— Да, само че не ти помага.

— Знам.

— Моуз, наистина. Не ти помага.

— Знам.

— Но не се спираш, нали? И, моля те, не ми казвай, че не можеш да се овладееш. Това просто не си ти.