Джон Лескроарт - Фатална жена

— Предполагам, че някой вече е там. Моят екип пое бара.

Фарел огледа продължително помещението за последен път. Прецени, че екипът е извършил пълен и относително внимателен законен обиск. Нямаше за какво да се оплаква от Денкърс, човекът просто си вършеше работата. Фарел не виждаше повече смисъл да настоява, че не е бил предупреден. Очевидно бяха намерили доказателство, че Моузис беше убил Рик Джесъп, макар че действителният арест му се струваше едва ли не сюрреалистичен. По-обезпокоително беше, че той стоя в офиса си до малко след пет часа, а заповедта за арест трябва да е била подписана, при това от Браун, не по-късно от два часа на обед. Кой ли прокурор беше дал разрешение и как така не са му казали? Дали просто са пропуснали? Беше му доста трудно да приеме, че е така, особено след като беше подчертал, че е заинтересуван. Дали Глицки беше успял някак да го заобиколи и защо, ако беше така?

Това не касаеше Денкърс по никакъв начин, затова Фарел се стегна и се опита да се усмихне и да звучи позитивно.

— Сержант, вие и вашите хора продължавайте. Съжалявам, че ви обезпокоих. Явно малко съм изостанал от нещата. Сигурен съм, че всичко има обяснение. Благодаря отново — каза той и протегна ръка.

— Аз ви благодаря, сър. Ако ми позволите, сър…

Фарел се беше обърнал към вратата, но се спря.

— Да?

— Впечатлен съм да видя, че някой на позиция като вашата не само говори, но и действа, при това на терен. Не се случва всеки ден.

— Приемам това като вот на доверие. Когато спечелиш изборите с деветдесет гласа, при това само седмица след като предшественикът ти е починал, трябва да се възползваш от всеки такъв вот.

Сам седеше срещу Фарел на малка масичка за двама в кафене „Пасифик“. То беше известно с чудесната си морска храна и се намираше на „Гиъри“, по пътя към плажа. Беше го предложила като резервен вариант, когато Фарел ѝ каза, че „Детелината“ е затворена. Беше сложила длан върху неговата на масата, което той сметна за добър знак. Сам отпи две глътки от първата си чаша вино и се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Благодаря ти, че каза, че ще дойдеш да ме видиш.

— Не просто го казах, но и дойдох.

— Това също — усмихна се тя толерантно. По принцип казваше така, когато омаловажаваше нещо, но не си дръпна ръката от неговата.

— Мислих си много за… за последния път. За това, че ти казах за Рик Джесъп. Изпуснах името му по погрешка, а твоите хора са отишли да говорят с Британи. Заради това арестуваха бедния Моузис. Само защото исках да споделя с теб какво правя.

— Беше права. Аз не биваше да…

— Не — прекъсна го тя, като го стисна за ръката. — Чуй ме. Грешката беше моя, не твоя. Ти си направил каквото е трябвало. Аз съм тази, която би трябвало да може да пази тайни, особено такива тайни. А аз се отнасям към тях като към евтини клюки и ги казвам само на трите ми най-добри приятелки. Или — в този случай — на единствения ми най-добър приятел. Но това не е клюка. Това е наистина поверителна информация. Аз съм привилегирована, че мога да я чуя, че някой ми се доверява, а подобно отношение е просто безотговорно. Ако не мога да опазя такива тайни, при това винаги, явно не заслужавам да върша това, което правя.

Тя пусна ръката му, избърса една сълза и отново го хвана.

— Всъщност исках да те видя по две причини. Първата е да ти се извиня…

— Сам, няма нужда да…

— Тихо. Има. Винаги съм толкова сигурна в себе си, толкова убедена, че съм права, толкова упорита и готова да се скарам по някакъв политически или морален въпрос. Да се бия едва ли не до смърт. Но през последните два дни бях при майка и видях колко ѝ е хубаво да е сама. Въобще не ѝ е хубаво. Замислих се защо съм постоянно такава? Особено към теб. Ти го преглъщаш всеки път и не говорим за проблема, докато не се случи отново, защото знам, че не искаш да ме ядосваш и да ме разстройваш, особено пък заради някаква крайна интерпретация на неуловима абстракция.

— Крайна интерпретация на неуловима абстракция — усмихна се искрено Фарел. — Това е много добре казано.

— Да, но не е добър начин на живот.

Тя отпи от виното и въздъхна.

— Както и да е, това е първата причина, заради която исках да те видя. Да ти се извиня, и то не само за този път, а за всичките.

— Добре — каза той. — Благодаря ти. Приемам извиненията, макар и да са ненужни. Обичам те. Обичам живота ни заедно. Добре ни е. Просто понякога се караме.

— Не. Понякога аз се карам. И не ти оставям избор, ти просто трябва да отвърнеш.