Джон Лескроарт - Фатална жена

— За какво са ви тия белезници — продължаваше той. — Дяволски тесни са, направо ме премазват. Стига бе, хора, никъде нямаше да избягам. Сам излязох пред бара. Ето ме, готов съм да сътруднича, а задните врати и без това са заключени. Няма къде да ходя, дори и да искам. Може да отбиете встрани и да махнете белезниците. Хайде де. Брейди? Следовател Шър? Хайде де! Мамка му!

Бяха го закопчали и го бяха тикнали на задната седалка в паркираната на „Линкълн Уей“ кола. Оставиха един от патрулиращите полицаи да го наглежда и казаха на клиентите да си ходят. Барът щеше да е затворен, докато не го претърсеха.

Шър се доближи до Дейв. Беше му казала да си допие бирата и да я изчака. Беше взела трите му имена, адреса и телефонния номер, тъй като той щеше да е техният свидетел за шилелага, който така и не откриваха никъде. Дейв не беше особено щастлив от новата си роля, но на Шър ѝ се струваше, че неприязънта му се дължи на нещо повече от неудобството да си намери друг бар, където цял ден да се налива с бира.

— Наистина ли смятате, че имате доказателства срещу мен? — не спираше Моузис от задната седалка на колата, докато пътуваха към центъра. — Къде е оръдието на убийството? Не съм убил ситния кучи син, нищо че си заслужаваше да го пречукат и се радвам, че е пукнал.

Той си пое дъх и продължи:

— Направо си нямате представа как ще ви подреди Глицки. С него сме приятели от двайсет години. Вярвайте ми, че няма начин да позволи да ме съдят. Хич не се и притеснявам. Вие двамата само си губите времето, вместо да търсите някого, когото да обвините с истински доказателства.

Никой сякаш не му обръщаше внимание.

— Ей, вие имате ли деца, бе! Нямате, а? А какво си мислите, че щяхте да направите, ако имахте дъщеря и някакъв дребен боклук първо я пребие, а после я изнасили? Щяхте ли да седите и да въртите палци? Стига бе, вие сте ченгета. Щяхте да отидете и да оправите нещата, нали? Нали! Ще ми кажете ли, че ей така щяхте да си седите? Защото понякога законът не решава проблема. Някакъв лайнян нещастник щял да полежи малко в затвора — това е нищо в сравнение с времето, което ще е нужно на моето момиче да превъзмогне онова, което ѝ е причинил. Това честно ли е? Смятате ли, че е честно? Правилно ли е?

Обратно в центъра Брейди поведе Магуайър нагоре по стълбите на Съдебната палата, за да започнат да действат по ареста. Шър извади диктофона изпод седалката си, провери дали е записал всичко, което Магуайър наприказва по пътя, и прослуша записа още веднъж, за да се убеди, че нито тя, нито Брейди бяха казали и думица, за да го подтикнат. Доволна от себе си, Шър занесе диктофона в кабинета на стенографките, за да го свалят на хартия и да го приложат към документите по делото.

Преди четиринадесет години Сам Дънкан и Уес Фарел се бяха срещнали в „Малката детелина“ и пак там бяха станали гаджета, затова Уес прие като обнадеждаващ знак, че тя го помоли да се срещнат в бара след работа. От друга страна, това беше публично място и този факт можеше да се интерпретира като предпазлив ход от нейна страна, явно се боеше от сцени, които със сигурност щяха да се разиграят, ако тя скъсаше с него. Вярно, подобно нещо се беше случвало поне веднъж, дори два пъти, ако се брои и онзи път, когато Сам внезапно си тръгна след някакъв спор по въпрос, чиято същина се губеше в мъглите на времето, но без съмнение беше нещо за непоправимата липса на чувствителност у Уес. Винаги за това спореха.

Сам се беше изнесла след разгорещения им разговор за Британи Магуайър на покрива и катастрофалния му край. Сега живееше при майка си. Мисълта, че поне ще я види отново и ще може да защити позицията си, подсилена от доводите на Глицки, че Сам всъщност е бясна на себе си, му даваше крехка надежда, но и леко се притесняваше от нежеланието ѝ да говорят по телефона.

— Някои неща трябва да бъдат направени очи в очи — беше му заявила тя.

Малко преди шест часа Фарел зави зад ъгъла и силният вятър по Девето авеню направо го блъсна. Той видя редицата патрулни коли, паркирани до бордюра на „Линкълн“, и се закова на място в недоумение. Какво, по дяволите, ставаше?

Толкова се беше замислил по проблема с приятелката си, че едва след малко осъзна, че тяхното старо заведение за срещи всъщност е месторабота на заподозрян в убийство и се води разследване. Ако съдеше по засиленото полицейско присъствие, явно наскоро беше изскочило нещо сериозно. Първата му мисъл беше, че Моузис се е самоубил, а реакцията му беше да въздъхне облекчено, колкото и грозно да изглеждаше.