Джон Лескроарт - Фатална жена

— Само да отбележа — обади се Шър, — че залагаме и главите си, че нашият човек е Магуайър.

— Може да ви се стори смешно, но… — започна Глицки и набързо преразказа какво са си говорили с Фарел.

— Значи, след като вчера вие двамата сте си тръгнали от Британи, тя се е обадила на приятелката на г-н Фарел. А това до голяма степен идентифицира Британи като жертвата на изнасилването, нали? — заключи той.

— И освен това дава мотив на баща ѝ — каза Брейди.

— Бързо схващаш — кимна Глицки.

— А имаме и това — Брейди чукна с пръст по снимките.

Всяко обсъждане на Магуайър поставяше Глицки в незавидна позиция. Времето, когато трябваше да признае на следователите си, че двамата с Моузис се познаваха, беше отминало отдавна. Вкусната поничка се сви на оловна топка в стомаха му и той осъзна, че всяка допълнителна секунда забавяне ще направи обяснението още по-трудно.

Той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Щом вече сме стигнали до идентифицирането на Британи и до възможния мотив на Магуайър, трябва да ви кажа нещо. Надявах се да не ми се наложи.

Той се поколеба, пое дъх, погледна ги в очите и продължи:

— В интерес на истината аз познавам Магуайър. Не мога да кажа, че сме близки, но рано или късно ще се разчуе, а не искам това да застава между нас. Ако той е нашият заподозрян, значи е такъв и се отнасяме с него като такъв.

Шър се облегна в стола, хвърли поглед към партньора си и отново се обърна към Глицки.

— Познаваш го? Как така?

— Нали знаете Дизмъс Харди, адвоката? Той ми е стар приятел, а Магуайър му е шурей. Срещали сме се по събирания.

— Тоест казваш, че искаш да се отнасяме с него… — започна Брейди.

— Като със заподозрян в убийство — пресече го Глицки. — Ако той е нашият човек, го закопчайте.

Харди се прибра у дома от посещението си при Магуайър почти към единайсет часа и си легна едва около полунощ. Когато на другата сутрин отвори очи, електронният часовник до леглото му показваше девет и тридесет и осем. Това му се стори толкова невероятно, че погледна и ръчния си часовник. Франи, Бог да я благослови, го беше оставила да поспи. Един поглед през прозореца потвърди предположението му от снощи, докато караше към дома си — времето щеше да се задържи лошо поне за малко. Веднага осъзна, без дори да се замисля, че днес няма да успее да стигне до клуб „Делфин“ за топването в океана рано сутринта.

Хрумна му, че идеята да ходи в „Делфин“ май не е от най-добрите в живота му. Все още не намираше плуването в студената вода по-лесно или по-приятно от първия път. Неопреновият костюм беше постоянна грижа, макар и дребна. А и нека си признаем, помисли си той, нито един нормален човек не би нарекъл тези температури пригодни за плуване.

Той се обърна на една страна, като отново затвори очи, за да се отпусне за още няколко секунди. Тъкмо се наместваше, когато дочу из къщата да се носят неясните гласове на две жени, които разговаряха. Това го озадачи. Франи трябваше вече да е на работа и той да е напълно сам у дома си.

Той отметна завивките, седна в леглото и се пресегна към гардероба за халата за баня, който почти никога не ползваше. Спусна се на пръсти по стълбите, а гласовете звучаха все по-близо и по-познато.

Ребека седеше с майка си на масата в трапезарията. Носеше суитшърт на юридическия колеж „Хейстингс“, а когато видя баща си до вратата, по набразденото ѝ от сълзи лице се появи сърцераздирателна усмивка, която обаче угасна миг по-късно.

— Здрасти, татко.

Харди влезе в стаята, поспря се зад жена си, колкото да сложи покровителствено ръка на рамото ѝ, а след това коленичи до дъщеря си и я прегърна. Те се облегна на гърдите му, а раменете ѝ се разтресоха от хлипанията. Той я държа, докато се поуспокои, а след това се отдръпна малко, целуна я по бузата и изтри сълзите ѝ.

— Съжалявам — каза тя. — Не искам да се държа като бебе.

— Няма нищо — успокои я Харди. — Не се притеснявай. Какво е станало?

— Нищо. Нищо сериозно.

Джери Паис не се наричаше фризьор. Откакто се беше преместил в центъра на една пресечка от офиса на Харди и беше отворил салона си „Джери Стайл“, се определяше като стилист, а ако съдеше по постоянния наплив от жени, които почти не оставяха някой от дванайсетте стола празен, беше добър стилист. Харди познаваше Джери от петнадесет години, още когато беше обикновен фризьор, а цените в салончето му „При Джери“ на ул. „Клемънт“ бяха наполовина. Затова за него той си оставаше и вероятно винаги щеше да бъде просто фризьор.