Джон Лескроарт - Фатална жена

— Изненадан съм, че Моузис не е убил този човек. Че не е извадил шилелага и не го е счупил в главата му. Сигурен съм, че му се е приискало.

— Може да го е направил и затова шилелага да го няма.

— Но ти каза, че си го видял тук в събота.

— Не знам. Може и да е бил. Мисля, че го видях, но само защото по-скоро бих забелязал, ако го няма.

Харди помълча и отпи от газираната си вода.

— Моузис не каза ли кой е бил? Да знаем и да го държим под око. Направо да не го пускаме в бара.

— Не, на мен не ми е казвал. Как е той между другото?

— Моуз ли? С махмурлук, предполагам. Идиотът му с идиот.

Тони се огледа наляво-надясно и се наведе към Харди.

— Ти знаеш какво се е случило, нали? — прошепна заговорнически той.

— Знам за снощи. Сюзън ни се обади у дома, Франи и аз дойдохме тъкмо преди да пристигне линейката. Всички си прекарахме страхотно.

— Не само за снощи — каза Тони и отново се приведе напред. — Нали знаеш за Британи?

Харди си пое дъх. Значи и Тони беше осведомен за ситуацията, а това беше смущаващо. Той завъртя чашата и го погледна.

— Няма да споменаваме нищо за Британи — изрече предупредително Харди. — Може да знам или да не знам за какво говориш, но каквото и да е, ще е по-добре, ако никога повече не се споменава. По никакъв начин. При никакви обстоятелства. Какво ще кажеш?

Тони се стресна от напрежението в тона му и отстъпи половин крачка назад.

— Аз само…

— Няма значение — прекъсна го Харди. — Забрави. Ама веднага. Сериозно ти говоря.

— Все още е като на предсмъртен одър — каза Сюзън.

— Отлично — каза Харди. — Искам да се мъчи. Искам ужасно да го боли.

— Стига да успееш да го събудиш.

— На бас, че мога.

Стояха в дневната на Магуайър. Тя беше малко по-голяма от тази на Харди, но пък доста по-разхвърляна. В средата на стаята личаха останките от голямо парче мокет около три и шейсет на четири и двайсет, а върху паркета в двата му края клечаха два тумбести меки дивана с тапицерия. В апартамента нямаше друга обща стая и тази обединяваше всякакви функции. На едната стена беше окачен голям телевизор, а до отсрещната беше разположено старо пиано с вертикална лира. Върху една огъната етажерка Сюзън беше сложила двайсетина броя на „Нешънъл джиографик“, върху друга дъбова лавица имаше книги с меки корици, а върху трета бяха DVD и CD дискове, както и видеокасети от по-старо време. Единият от ъглите беше зает от бюро от ИКЕА със старичък компютър „Епъл“, а буквално всяка равна повърхност в стаята беше заета от семейни снимки. Бяха наредени върху пианото, върху масичката за кафе, по празните места на лавиците, заемаха почти всеки свободен квадратен сантиметър.

Когато Харди и жена му идваха за вечеря или за парти, всички обикновено се събираха в кухнята или на таванския етаж. И двете места бяха уютни и удобни, но днес дневната се струваше на Дизмъс особено тясна и клаустрофобична, дори претрупана. Сюзън, разбира се, беше прекарала предишната нощ в болницата със съпруга си и вероятно подреждането не е стояло сред непосредствените ѝ приоритети. Въпреки това на Харди му се стори, че бъркотията и отсъствието на онзи декоративен стил са много показателни за проблемите на семейството и са едва ли не депресиращи.

— Преди малко говорих с Тони в бара — каза той, — в случай че ти се струва, че съм мъничко пренапрегнат за някои работи. Той знае за Британи.

— Ами, естествено, че знае. Той тъкмо затварял, когато тя отишла в бара веднага след случката. Той я доведе тук, а в понеделник я отведе в нейния апартамент.

— И? Те гаджета ли са? Официално искам да кажа.

— Не знам, Диз. Не смятам, че ѝ е до гаджета след това, което преживя. Вероятно ще е така още известно време. Каза, че си се видял с Тони. Пита ли го дали с Британи са заедно?

— Не исках да излиза, че си вра носа — поклати глава Харди.

— Защо пък такава деликатност?

— Няма особена причина, освен това, че според мен Бек беше малко увлечена по него. Ще ѝ мине.

— Не знам дали Британи е разбрала.

— Сигурно не — каза Харди. — Както и да е, няма да ми е приятно, ако двете си развалят отношенията заради някакво момче.

— Убедена съм, че няма. Ако Британи е знаела нещо за чувствата на Бек, съм сигурна, че е щяла да отстъпи. Всъщност ще ѝ кажа за това, когато говорим другия път.

Сюзън въздъхна.

— Толкова е трудно да си свободна жена с нормална ориентация в този град. Въобще не е за чудене, че когато попаднеш на добра партия, мъжът е този, който започва да избира. Но няма как да одобря, ако той ги мотае и двете.