Джон Лескроарт - Фатална жена

Тази сряда обаче от Франи нямаше и следа, нито пък, разбира се, от Моузис, който все още беше в леглото и лекуваше чудовищния си махмурлук. Франи не беше станала рано като съпруга си, но и тя в общи линии не беше спала цяла нощ, преди да стане, да се облече и да замине за работа в седем сутринта. Беше успяла да дремне час и половина, но те не ѝ стигаха да се възстанови и беше решила да се прибере рано, без да я интересува дали е вечер за срещи или не.

Харди се чувстваше дори още по-уморен, но въпреки това се чувстваше отговорен за бара, а по някакъв изключително дразнещ го начин и за глупавия си ексцентричен зет, който им беше докарал толкова много мъка и неприятности.

Какво, по дяволите, беше направил Моузис?

Харди нямаше да работи пълна смяна. Никой в семейството, най-малко пък Ребека, не беше въодушевен от това, че Тони Солая май се виждаше с Британи, и Харди му се обади не особено охотно. Тони щеше да пристигне след малко, да поеме късната смяна и да затвори бара. Харди обаче искаше да отвори и да поработи малко, макар и причините да не бяха ясни дори и на самия него.

След обичайните си два почивни дни в неделя и понеделник Моузис беше дошъл на работа, но през нощта се беше напил почти до смърт. Това си личеше ясно и по състоянието на заведението. Харди пристигна в четири и половина следобед, но побърза да заключи вратата, преди да отвори за посетители. Мивките преливаха от мръсна сапунена пяна, водата беше студена, по много от масите имаше чаши, зад бара цареше пълен хаос, а линийките с украсата за коктейлите — резенчета лимон и лайм, ивички кора, черешки, малки лукчета и целина, бяха очевидно занемарени. Моузис беше оставил и хладилника зад бара отворен, а, разбира се, никой не беше обърнал внимание, докато се суетяха около идването на линейката. Сметаната за ирландските кафета се беше пресякла. Харди щеше да прати Тони за свежи продукти веднага щом дойде.

Още по-притеснително беше, че някой беше увредил сериозно сто и осем годишния барплот. Харди поглади старото дърво с ръка и му се стори, че това е умишлен вандализъм — то беше удряно с нещо тежко и твърдо и беше неравно, с вдлъбнатини и нацепено по края. Нямаше идея кога е станало и как Моузис или някой от другите бармани не го е видял. Как така дори не е чул да се споменава? Просто не можеше да си го обясни. Може би Тони щеше да знае.

Харди посегна под бара за кърпа и автоматично усети, че има нещо различно, макар и да не разбра какво, докато не извади суха хавлия и не я втъкна под колана си. Внезапно замръзна на място, стреснат от стар сетивен спомен. Трябваше да напипа нещо, което сега го нямаше, и това беше запалило червената лампичка в съзнанието му.

Той се наведе и погледна в тъмното над наредените хавлии. Харди работеше тук повече от трийсет години и през цялото това време шилелагът стоеше на това място, окачен на кожената си каишка над кърпите, за да е леснодостъпен, ако нещата излезеха извън контрол.

Сега обаче го нямаше.

— Почти съм сигурен, че в събота вечерта беше тук — каза Тони. — Тогава ми беше последната смяна. Мисля, че щях да забележа, ако го нямаше.

Вече имаха над десетина клиенти, а Харди се беше преместил пред бара. Седеше на столчето точно пред удареното място. Отвън все още беше светло, но един бърз поглед към приведените върхове на кипарисите през улицата в парка показваше, че времето пак се връща към обичайното си непостоянство.

Харди беше доста загрижен от последните думи на Тони. Ако шилелагът е бил тук в събота вечерта, тогава беше много вероятно някой да го е взел, за да го използва по предназначение в неделя. Не само вероятно, беше напълно възможно. Той обаче се постара да не се издаде, облегна се назад, посочи към нащърбения бар и продължи с равен тон:

— А тук какво е станало? Знаеш ли? — попита той.

Тони стоеше зад крановете за наливна бира и подсушаваше чаши.

— Моузис каза, че един от клиентите нещо се ядосал и започнал да блъска по бара с чашата си.

— Изглежда така, сякаш не е блъснал само веднъж.

— Като нищо.

— Да, но — продължи Харди, — нямаше ли чашата да се счупи?

Тони кимна в съгласие с предположението.

— Има логика. Може да е била от половинлитровите халби на „Гинес“. Те са доста здрави.

Харди прокара длан по неравната повърхност.

— По-здрави от това дърво?

Въпросът хвана Тони неподготвен.

— Може би не. На следващия ден видях някакво стъкло по пода, но не обърнах внимание колко беше дебело и дали не е от строшена халба. Може и да се е строшила след няколко удара. Във всеки случай е голяма срамота. Барплотът беше почти перфектен. Преди това, де.