Джон Лескроарт - Фатална жена

— За риба бях.

— Добре. Дори това не повтаряй. Не навлизай в никакви подробности. Остави нещата така. Те трябва да докажат, че не си бил. Няма нужда ние да доказваме, че си бил. Запомни това.

— Нищо няма да казвам на никого. Освен на теб. На теб мога, нали?

— Да. Но може би трябва да помниш, че има много неща, които няма нужда да знам.

Двамата замълчаха.

— Освен да ти кажа, че аз не съм… — поде Моузис накрая.

Харди махна с ръка и го прекъсна.

— Не сега, Моуз. Може би не само сега, но и никога. Важното е, че аз съм твой адвокат и да се надяваме, че няма да ти потрябвам.

Моузис се поколеба.

— Не, наистина не мисля, че съм го направил.

— Радвам се да го чуя, но не съм особено оптимистично настроен.

— Не си? Трябва да си. Глицки се преструва, че също не вярва, но аз смятам, че той всъщност ме харесва, доколкото въобще харесва някого.

— Това е наистина специално отношение, Моуз, но той е шеф на отдел „Убийства“. Просто няма избор. Следователите му ще следват фактите. Наистина ли смяташ, че той просто ще вдигне ръце и ще се откаже, ако доказателствата сочат към теб?

— Какви доказателства? За какво престъпление? Не знам нищо за никакви доказателства.

— Не знаеш?

Харди съзря удобен момент да изненада шурея си.

— Къде е шилелагът?

Погледът на Магуайър се изостри на мига.

— Какъв шилелаг? Онзи от „Детелината“?

— Да се сещаш за някой друг?

— Не е ли под бара? Ако не е там, нямам представа къде е. Ти бъзикаш ли ме? Няма ли го?

— Вчера не забеляза ли, че го няма?

— Не бих казал, че вчера бях в състояние да му обърна внимание.

Харди се взря в Магуайър и потърси издайнически белези, че го лъже, но човекът изглеждаше съвсем честен.

— Диз, чуй ме. Те няма за какво да ме търсят. Да, преди два месеца подредих онзи глупак, но това по никакъв начин не означава, че в неделя вечерта дори съм го доближавал.

— Да се надяваме, че нищо друго няма да го докаже.

— Е, как е възможно, при положение че не съм бил там? — възмути се Магуайър.

На следващата сутрин Глицки отиде на работа, но все още не беше казвал на никого тайната, която бяха разкрили с Уес Фарел. Вече беше ясно, че жертвата на изнасилването беше именно Британи Магуайър. Когато в осем без петнайсет влезе в общата стая на отдел „Убийства“, завари Брейди и Шър надвесени над нещо на бюрото на Лий. Ядяха понички и пиеха кафе.

Глицки беше в жизнерадостно настроение, вероятно и заради приятните моменти с Трея, след като снощи бяха сложили децата да спят, и това му личеше.

— Дори не искам да ви казвам какво смущаващо клише представлявате двамата в момента — подхвана той още от вратата. — Кафе и понички? Какво си мислите? Това е Сан Франциско. Не смятате ли, че закуската трябва да е кит и чай? Евентуално кроасан.

— Не — отвърна Шър. — Поничките са си съвсем наред. Продават ги в хранителния магазин в сградата на пристанището. Както знаеш, там е меката за почитателите на гурме кухнята, значи поничките автоматично са върхът на сладоледа.

— За нормалните хора може и да са — опонира ѝ Глицки, — но за ченгета? Понички? Вие сериозно ли?

— Страхотни са — информира го Брейди. — Ако не се мотаеш, може и да остане една за теб.

— Не мога да приема — каза Глицки и се хвана драматично за гърдите. — Байпас.

— Е, от една няма да умреш — опита се да го изкуси Шър.

— Лекарят ми казва, че и една може да е фатална — възпротиви се Глицки. После посегна бързо като змия, грабна една дебела поничка с глазура и я захапа.

— От друга страна — продължи той, докато дъвчеше щастливо, — по-добре е смъртният ти акт да бъде разписан от кардиолога вместо от патолога.

После се загледа и махна към бюрото на Шър.

— В какво толкова се бяхте вдълбочили?

— Това е Сами — каза Брейди. — По-точно портретът на човека с тоягата, който Гъс Хуанг направи по описанието на свидетелите.

Шър хвърли още един поглед на скицата и се обърна към Глицки.

— Но си мислим дали да не го прекръстим на Моузис.

Тя вдигна листа и показа шестте фотографии отдолу.

— Ето го Магуайър. В средата на горния ред. Дяволски си приличат, какво ще кажеш?

— Гъс е свършил добра работа — съгласи се Глицки, отхапа още веднъж от поничката и задъвка замислено. — Какво казват свидетелите?

— Вчера не успяхме да се свържем с никой от тях — изпуфтя разочаровано Брейди, — но един ни се обади тази сутрин. Започваме с него. Да се надяваме, че после ще успеем да се свържем и с един-двама от останалите.