Джон Лескроарт - Фатална жена

Той се спря и пак въздъхна.

— Ако им кажа да не си вършат работата, тоест да не разкрият убиеца, то тогава какво правя? Как аз си върша работата?

— А не можеш ли, как точно се казва, да се оттеглиш от случая поради конфликт на интереси? — попита баща му.

— Без да кажа какъв точно? Ей така, без причина?

— Ами, ако ти е приятел…

Ейб поклати глава.

— Това ще е все едно да заявя: „Знам кого търсите, но не мога да ви кажа кой е.“ Не мисля, че това може да мине току-така, татко.

— Не, вероятно няма.

— Освен това, ако се оттегля от случая, защото Моузис ми е приятел, който и да го поеме, ще трябва да действа точно в обратната насока и да арестува Магуайър — просто, за да докаже, че е безпристрастен и не ми прави услуга.

— Толкова ли ще е зле, ако Моузис стигне до съд? — попита Нат.

Ейб прокара нокти по плота на масата. Самото явяване на Моузис в съда можеше да се окаже минно поле. Лесно си представяше най-различни варианти, в които стресираният или изтощен Моузис се разбъбря и признава нещо уличаващо го в „Касапницата при доковете“ пред друг затворник или пред назначения му адвокат. Имаше и някаква слаба вероятност той да се поддаде на изкушението да изтъргува ужасната си тайна, тяхната ужасна тайна, срещу по-лека присъда или някакво съдебно споразумение, макар и да не му се вярваше, че е способен на такова нещо. Но Глицки не можеше да спомене нищо от това на баща си.

— Най-малкото може да ми струва един от най-добрите приятели — измъкна се той.

— Не смяташ ли, че Дизмъс би разбрал? Просто си вършиш работата. И друг път сте били от две страни на барикадата, но сте се погаждали.

— Може би, но този път е различно. Моузис е единственият брат на Франи.

— Но ти не знаеш със сигурност, че точно неговата дъщеря е била изнасилена — вметна Сейди. — Нали това каза?

— Точно така.

— Дори и да е била, това не означава, че Моузис е убиецът. Не се опитвам да ти предлагам извинение да направиш нещо, което те кара да се чувстваш зле, но докато не си сигурен, че тя е била изнасилена, истинският отговор, този, който можеш да дадеш, ако някой те попита, е просто „Не знам“. Ти не прикриваш факт или истина.

Нат се изсмя сухо.

— Обърни внимание на измъченото намиране на благовидна причина в Талмуда. В това семейство аз би трябвало да бъда библейският учен.

— Доста свещени текстове си чел и си се поотъркал в тълкуването им — усмихна се на съпруга си Сейди. — Но, Ейб, наистина защо не погледнеш от тази страна?

— Не изглежда зле, Сейди. Освен това, ако се сдобием с информация чрез нарушаване или дори компрометиране на поверителна комуникация, тя така или иначе няма да бъде допусната в съда. Така че мога да си кажа, че дори помагам за случая, ако те открият начин да го направят.

— Струва ми се чувам едно „но“ — каза Нат.

— Това е проблемът, татко — отвърна Глицки. — Чувам не само едно, а цял хор „но“-та.

Глицки откри място за паркиране на Десето авеню, точно зад ъгъла до „Малката детелина“. Не беше сигурен какво го беше довело тук, както не знаеше и какво се въртеше из главата му, когато се отби при баща си и Сейди.

Каквото и да беше, не му вършеше работа, тъй като предната врата беше заключена, а вътре беше тъмно. Глицки сви недоволно устни. На витрината пишеше, че работното време е от дванадесет на обяд до два през нощта. Той погледна часовника си. Беше единадесет и двадесет, което означаваше, че всеки момент някой щеше да се появи да отвори.

Глицки пъхна ръце в джобовете си, облегна се с един крак на стената и се загледа в движението по обляната в слънце улица, като за три минути провери пет пъти колко е часът.

По Девето авеню край ул. „Ървинг“, точно южно от „Детелината“ имаше едно приятно кътче сред главозамайващите предложения за хранене из „Мишън“ или по ул. „Клемънт“. Преди Глицки да откаже пиенето и преди да се родят децата му, двамата с Харди бяха млади полицаи и понякога висяха в „Детелината“, отиваха да хапнат зад ъгъла и се връщаха в бара да играят дартс, да философстват и да пийнат по едно преди лягане. Повлечен от неосъзнатия спомен за аромати и вкусове, Глицки тръгна безцелно надолу. Това беше доста необичайно за него. Скоро се почувства добре сред непривичната топлота и въздуха, изпълнен с уханията от италианските и тайландските ресторантчета, от заведенията с близкоизточна кухня, от американските закусвални и магазинчета за деликатеси и сокове, от бирарията и кафенето.

Руската пекарна си стоеше почти там, където си я спомняше. Там продаваха пирожки с пълнеж от месо, а Глицки не ги беше вкусвал от почти двайсет години. Жената зад щанда работеше там дори по-дълго, все още не беше усъвършенствала английския си, но въпреки това беше мила, отзивчива и разбираше достатъчно от жестовете на Глицки, за да му подаде каквото искаше — две пирожки и бутилка газирана вода.