Джон Лескроарт - Фатална жена

— Как се казва той? — попита Глицки.

— Магуайър — отвърна Шър. — Моузис Магуайър. Собственик е на бар в „Сънсет“.

Глицки не посмя да се обади на Трея и да говори с нея.

След като Шър и Брейди излязоха от кабинета му, той изчака пет минути, помота се с присвит стомах из общата стая за почивка и се запъти към най-бавния асансьор на света. От фоайето излезе през задния вход на Съдебната палата, мина покрай моргата и затвора и стигна до паркинга.

Петнадесет минути по-късно той шофираше почти по инстинкт, тъй като му се струваше опасно дори да мисли рационално. Беше стигнал почти до дома си, но когато излезе на Трето авеню и „Гиъри“, осъзна накъде кара, зави надясно и измина късата пресечка до „Клемънт“. Там се намираше малка сдвоена къща, типична за тази част на града, а двата входа излизаха точно на ъгъла. Толкова рано сутринта паркирането не беше проблем — знак ако не за божествена намеса, то поне за някакво космическо одобрение на постъпката му.

Глицки си даваше сметка, че отношенията между осемдесет и пет годишния му баща Нат и съпругата му Сейди бяха пряко следствие от събитията, довели до „Касапницата при доковете“. Преди шест години бандитите, които Глицки, Харди, Моузис, Джина и Джон Холидей бяха избили при кей 70, бяха ограбили заложната къща на Сам Силвърман и го бяха простреляли смъртоносно. Съпругата му Сейди беше останала вдовица. Бракът между нея и Нат беше втори за двамата, но беше изпълнен с любов, покълнала върху толкова безплодна почва, истинска благословия, която те не очакваха, но ценяха високо.

Ейб докосна еврейската мезуза вдясно от вратата и натисна звънеца.

Леденосините очи на Нат, които Глицки беше наследил, пробляснаха, когато видя сина си на прага.

— Ейбрахам.

— Натаниел.

Старецът пристъпи напред, протегна ръце и приведе лицето на сина си за целувка.

— Толкова се радвам да те видя.

— И аз теб, тате. Сейди добре ли е?

— Все още е едно от чудесата на света. Нали ще останеш за малко? Ела и сам ще видиш.

Нат и Сейди имаха приятно малко вътрешно дворче зад кухнята в задната част на апартамента. Заради времето можеха да му се радват едва около тридесет дни в годината, но днес беше точно такъв момент. Големият рекламен чадър на „Чинцано“ беше отворен и леко наклонен на една страна, за да хвърля сянка. Тримата седнаха край масичката за пикник с плот от гъсто оплетена метална мрежа, наляха си чай в изящни чаши и започнаха да обсъждат плановете си за Пасха. Празникът беше след два дни и за него щяха да се съберат при Ейб.

Трея и Сейди бяха уточнили почти всичко и накрая Нат стрелна сина си с очи.

— Сигурен съм, че това ще бъде най-великото събиране седер от всички. По-хубаво и от това на самия Мойсей. Но не съм убеден, че тази сутрин Ейбрахам се отби насам заради подробностите около него.

— Не е за вярване, че споменаваш Мойсей.

— Че кого другиго да спомена? Пасха, Изходът от Египет, Мойсей… Те са свързани.

— Не, не става дума за това. Мисля за един проблем, който ме занимава, а името на човека е Моузис, което означава точно Мойсей.

— Какъв е проблемът?

Ейб нахвърли историята, като пропусна връзката с „Касапницата при доковете“, както и че той и другите са участвали в нея.

— Неприятното е, че аз познавам този човек доста добре. Правили сме доста работи заедно. Той е зет на Дизмъс Харди, не е сред любимците ми, но не е лош човек. А ето че сега, без да имам доказателства, съм деветдесет процента сигурен, че е извършил това убийство. Но по лични причини не искам да бъде арестуван.

— Смяташ ли, че убийството е оправдано? — попита Сейди. — Ако в крайна сметка мъжът, когото е убил, е изнасилил дъщеря му…

— Не може просто да избиваш хората, наранили децата ти, дори и да ти се иска — каза Ейб.

— Но поне разбирам желанието — въздъхна Сейди.

— Всеки го разбира — съгласи се Ейб, — но противоречи на закона.

— Ако всичко е толкова ясно, какъв ти е проблемът? — попита Нат.

— Имам няколко проблема, тате. Първо, аз повече или по-малко съм се заклел да поддържам и налагам закона. Ако не го направя, тогава какво съм си мислел през всичките години? А по-непосредственият проблем са моите следователи.

— Какво за тях?

Ейб млъкна и завъртя чашата в ръцете си.

— Може да ви се стори прекадено директно, но ми е много трудно.

— Ние имаме време, Ейбрахам. Не бързай.

Ейб въздъхна.

— Виждам, че искам те да не бързат толкова в разследването на това изнасилване. Ако жертвата — това е дъщерята на Моузис, не го признае, значи официално то просто не се е случило. Няма нужда да обяснявам, че щом надушат следата и започнат да го разглеждат като мотив за убийство, следователите ми ще я притиснат здраво, за да признае. Ще разговарят с приятелите ѝ, ще отидат до работата ѝ, ще изискат разпечатка на телефонните ѝ разговори — цялата процедура. От друга страна, ако им кажа да не се занимават…