Джон Лескроарт - Фатална жена

Харди удари с ръка по волана.

— Какъв идиот! Какво си мисли? Че ще може да го контролира? Не може. Доказал го е стотици, хиляди пъти.

— Диз. Това е болест. Почне ли веднъж, не може да се спре.

— Не съм убеден, че съм съгласен. Но е дяволски сигурно, че е можел да се удържи да не си налее първото питие, нали? Виждали сме, че е отказвал. Значи може да го направи и трябва да продължи да го прави.

— Нещо се е случило.

— Адски си права, че се е случило. Пак е почнал да пие, това се е случило.

Харди излезе на „Линкълн Уей“ и зави наляво по нея. Бяха на шестнадесет пресечки от „Детелината“. Беше сухо, но черният асфалт блестеше под светлината на уличните лампи и се простираше пред тях. Той отново увеличи скоростта.

— Да, това е така — каза Франи. — Искам да кажа, че трябва да има и някаква конкретна причина. Иначе защо ще се случи точно сега?

Харди я погледна.

— Наистина ли искаш да знаеш какво си мисля? Мисля, че нещо е събудило в него бореца за справедливост. Нещо доста подобно се случи на всички ни и мога да го разбера. И внезапно вече е нямало смисъл да отрича какво смята, че трябва да направи, и го е направил. След това е открил, че трябва да пийне.

— Говориш за онова, което се случи с Британи, за мъжа, който я е ударил?

— Разбираш ли, можели са да го арестуват за това, което е направил. Имал е късмет, че хлапето не се е обадило на полицията. Като се замисля, мога да се обзаложа, че Моузис е загрял с няколко питиета вечерта, преди да ни съобщи. Ей, той е спипал лошия тип, това си е за хвалба, нали? Пийни си едно, издай някоя тайна, оправдай стореното, после си сипи още едно и забрави, че си се изповядал пред някого, а и какво всъщност си направил. Стигаме и до любимата ми част. Изпий още едно или пет, така че да можеш да живееш с това, което си направил.

Линейката все още не беше пристигнала и Харди паркира точно зад колата на Сюзън.

Беше пет сутринта. Харди се беше опитал да подремне, но след четиридесет и пет минути неспокоен сън се предаде и слезе долу, за да започне с кафетата. За последния му рожден ден Франи му беше подарила еспресо машина „Юра“, каквато ползваше Лисбет Саландер в книгите на Стиг Ларшон. Харди смяташе, че рекламата ѝ е напълно оправдана, а тази сутрин щеше да има нужда от всяка капка, която щеше да пусне.

Машината загряваше за минута и нещо и Харди оползотвори времето, като нахрани тропическите си рибки. Неговите двадесет и осем бебчета плуваха щастливо насам-натам и едва ли обираха негативната енергия, която Харди беше убеден, че излъчва от всяка пора.

Той сложи чашата си за кафе под двойния накрайник и натисна старт бутона три пъти за най-силното кафе. Докато то течеше, Харди мина през къщата и излезе през предната врата във все още тъмната утрин. Въздухът беше тих и обещаваше още един приятен ден. Днешният „Кроникъл“ още го нямаше, а и надали щяха да го оставят до час и това беше капката, която преля чашата на недоволството на Харди.

Скапаният Моузис, помисли си той.

Върна се в кухнята, разположи се на плота и започна да отпива от кафето, като не мислеше за нищо. Постепенно кофеинът подейства, туптенето в главата му престана и дишането му се забави. Затвори очи за миг, по-скоро да се отпусне, отколкото заради нуждата от сън. Когато ги отвори, погледът му падна върху перлено черния тиган от ковано желязо, който висеше от куката над котлона. Беше една от малкото вещи, които Харди беше запазил от дома на родителите си. След всяко готвене той го почистваше със сол и мека кърпа, без препарат и без вода. Тиганът беше просто перфектен и нищо в него не загаряше.

Харди отвори хладилника. Откакто децата бяха напуснали къщата, той се беше превърнал в кулинарна пустош и в него почти не се намираше нещо за ядене. Франи пазаруваше за вечеря почти всеки ден след работа и купуваше по малко, колкото за тях двамата. Така не се трупаха остатъци и не хвърляха почти нищо. Пред погледа на Харди се ширна цяла колекция подправки — седем вида горчица и още толкова люти сосове. Имаше две бутилки бяло вино, десетина бири от различни марки, но истинската храна се свеждаше до четири яйца, малко сирене чедър и каквото не бяха изяли от вечерята от неделя — солено говеждо, картофи, моркови и зеле в прозрачни пластмасови кутии.

Все щеше да се оправи.

Той смъкна тежкия почти два килограма и половина тиган, сложи го върху предния газов котлон и го усили, за да загрее силно. Пусна в тигана бучка масло и си допи кафето. Внезапно усети глад, с бързи движения струпа всички остатъци върху дъската за рязане, накълца ги и ги обърка. После ги пресипа в тигана, където маслото вече се пенеше.