Джон Лескроарт - Фатална жена

— Как може да кажеш такова нещо! Тя е жертвата, Уес.

— Известно е, че жертвите могат да отвърнат или дори да убият.

— Говориш като истински прокурор.

— Ей! Аз съм прокурор. Това ми е работата — да повдигам обвинения срещу хора.

— Хора, които аз се опитвам да защитя.

— Невинаги, Сам. Обикновено обвиненията са срещу лоши хора, извършили ужасни неща. Жертвата каза ли ти, че е обвинена?

— Не.

— Аха. Признала ли е, че Джесъп я е изнасилил? На ченгетата имам предвид.

— Не знам.

— Не знаеш? Виниш себе си, обвиняваш и мен, а не знаеш?

— Въпросът не е в това.

— На мен ми изглежда, че е точно в това.

— Не. Въпросът е, че случилото се с нея е поверително, освен ако тя сама не реши да го разкрие. Тя идва при нас и ни се доверява, но ченгетата цъфват у дома ѝ, защото аз съм казала името на изнасилвала на гаджето ми, понеже си мисля, че така е правилно. Това е просто погрешно. Не биваше да им даваш името на Джесъп. Никога.

— Нека повторя. Нито един от двама ни няма ни най-малка представа как ченгетата са се добрали до жената, чието име аз между другото все още не знам. Да не говорим, че трябваше да направя точно това, ако той е изнасилил някого в събота вечерта…

— Изнасилил е.

— Добре, изнасилил е. Някой може да го е видял и да го е убил за това. Ако жертвата ти може да ни помогне да открием този човек, то ние имаме нужда от нея и имам пълно право да разговаряме, за да разберем какво знае. Не е ли очевидно?

Тя помръкна и се затвори в себе си.

— Преди да станеш областен прокурор, никога нямаше да спориш по този въпрос.

— Знаеш ли какво, Сам? Не ми пука. В момента споря, защото съм прав. Жертвата ти иска да скрие срама от изнасилването, ако е имало такова. Това е нейно желание. Но когато нещата опрат до теб, не можеш да криеш информация. Ако искаш действителното ми мнение, ти и твоят център трябва да бъдете задължени да докладвате случаите. Когато чуеш за изнасилване, особено при среща, каквото е това, взимаш името на мъжа, ако жертвата го знае, и се обаждаш на ченгетата. Тези боклуци ще идат в затвора само ако жертвите свидетелстват срещу тях. Ако това бреме е твърде тежко, ме извини и всичко да върви по дяволите.

Сам го гледа повече от двадесет секунди и накрая поклати глава.

— Вече не мога да те позная.

Стана, мина край него и се спря в началото на стълбата.

— Наистина не мога.

Тя тръгна да слиза и затвори вратата след себе си.

Моузис беше трезвеник от толкова отдавна, че горчивите и тежки спомени от пиянството му бяха избледнели в съзнанието на Сюзън Уайс. Тя беше изтрила от ума си повечето скандалджийски сбивания, спречкванията, мръсния език и кръвта. Смяташе за чудо факта, че отвратителното пиянско поведение почти не се пренасяше у дома им. Апартаментът им винаги беше убежището, замъкът, а понякога и болницата на Моузис. Той се забъркваше в неприятности само навън.

Сюзън знаеше, че през последните два месеца Моузис си позволява по някое и друго питие и това я притесняваше, но част от нея не можеше да го вини или поне я възпираше да го разобличи. Събитията от последните няколко дни със сигурност биха накарали всеки да посегне към нещо, което му помага да избяга от грубата действителност.

Сюзън се раздираше заради болката и скръбта, които дъщеря ѝ преживяваше след изнасилването, а и сама страдаше не по-малко. В неделя вечерта беше изпила цяла бутилка шардоне. Не знаеше къде е излязъл Моузис и не можеше да спре да си налива, докато го чакаше да се прибере. Затова беше някак съпричастна към борбата на съпруга си с алкохола.

Но ето че в един през нощта в сряда той я будеше, като звънеше по телефона. Моузис ломотеше почти нечленоразделно, но накрая Сюзън схвана, че трябва да отиде до „Детелината“ и да го прибере. Както обикновено, той беше отишъл пеша до бара, за да си поеме смяната, така че беше без кола, а такситата в онзи район бяха толкова редки, че на практика ги нямаше.

— И ключовете. Резервните.

— Какво да ги правя?

— Н’моа намеря мойте — успя да каже той, като заваляше думите. — А тря’а да заключа.

Десет минути по-късно тя спря до бордюра пред бара. Иззад витрината прозираше бледа светлина. Тя свирна два пъти с клаксона и зачака. Не видя никакви признаци на движение отвътре и свирна още веднъж.

Тя издиша шумно, излезе от колата и тръшна вратата зад себе си. Прекоси тротоара и натисна вратата на „Детелината“, но тя беше заключена.

— По дяволите!

Сюзън удари с длан по стъклото на вратата.