Джон Лескроарт - Фатална жена

Но когато сложиха значките си на бара, се оказа, че не са клиенти.

— Не ми трябват картите ви — каза сговорчиво Магуайър, — изглеждате ми над двайсет и една години.

Пол Брейди се усмихна делово и сухо, представи себе си и партньора си и помоли да говори с Моузис Магуайър.

— С него говорите. Как мога да ви помогна?

Шър обясни какво разследват и го попита дали е чул за случая.

— Чух. По-скоро четох. Тази сутрин.

— Познавахте ли г-н Джесъп? — поинтересува се Брейди.

— Да. Разговаряли сме два пъти. Чудех се кога ще се отбиете. Преди няколко месеца той се срещаше с дъщеря ми, отнесе се зле с нея, така че го намерих и му казах, че трябва да я остави на мира.

— А той как прие това? — продължи Брейди.

— Мисля, че го убедих, че идеята е добра.

— Ударихте ли го?

Магуайър отпи от чашата си.

— Имате ли доклад, в който се твърди, че съм го направил?

— Това „да“ ли е или „не“? — уточни Шър.

— Това е съвсем отделен въпрос — каза Магуайър с равен тон. — Разговаряте с мен, защото ме подозирате в убийството ли?

Въпросът очевидно постресна следователите, които замълчаха и се спогледаха.

— Все още нямаме заподозрени — каза Шър. — Тъкмо започнахме да работим по случая.

— Това е просто друг начин да се каже, че всеки е потенциален заподозрян — вметна Брейди.

— Искате ли да отговорите на въпросите ни? — попита Шър. — Ударихте ли г-н Джесъп?

Магуайър отново надигна чашата, този път за сериозна глътка.

— Да, ударих го. Не го нараних особено. Просто исках да привлека вниманието му.

Той взе кърпата и забърса едно въображаемо петънце от бара.

— Кога е бил убит?

Брейди кимна леко към Шър в мълчаливо съгласие.

— Преди два дни. По някое време в неделя вечерта.

— В неделя — повтори Магуайър. — Като за късмет неделя ми е почивен ден. Неделя и понеделник.

Той се поколеба и сбърчи вежди в опит да се концентрира и да си спомни.

— Бях за риба от около четири часа следобед до здрач — каза той накрая. — На плажа край яхтклуба. „Сейнт Френсиз“.

— Не сме ви питали — каза Брейди.

— Не сте, но реших, че няма да навреди, ако изясним нещата.

— Провървя ли ви? — попита Шър. — Имам предвид в риболова.

— Хванах няколко дребосъка и ги върнах във водата.

— Сам ли бяхте?

Магуайър наклони леко глава на една страна.

— Сам, ако не броим обичайните петима-шестима азиатци, които вероятно ще се сетят за мен, тъй като бях единственият ирландец. Сега, ако не възразявате, и аз искам да ви питам нещо. За какво искате да ме видите, ако не съм заподозрян в убийството?

На другия край на бара Дейв остави бутилката си със силно тупване. Той беше над седемдесетгодишен, не го биваше по приказките и когато обслужването се забавеше толкова, че барманът пропуснеше, че бутилката му е празна, започваше да почуква с нея по бара. Колкото повече се бавеше барманът, толкова по-настоятелно ставаше почукването.

Лайл Ловет беше замлъкнал, а Майкъл Бубле тихо припяваше „Всичко“.

Магуайър се извини, обърна се, отвори хладилника, извади още една бутилка бира и я занесе на Дейв.

— Докъде бяхме стигнали? — попита той, когато се върна.

— Попитахте защо сме искани да ви видим — каза Брейди. — Отговорът е, че всъщност не беше наложително. Но искахме да поговорим с дъщеря ви Британи, а най-лесно можем да я открием чрез вас.

— Защо искате да разговаряте с нея?

— Защо не ни обясните как да я намерим, а след това тя ще ви каже? — контрира го Брейди.

— Защото сте следователи от отдел „Убийства“ и щом искате да говорите е Британи, значи ще е за г-н Джесъп, нани така? Какво точно искате да знаете?

— Г-н Магуайър — намеси се Шър, за да поуспокои ситуацията, — разбираме загрижеността ви и желанието да защитите дъщеря си. Можем да ви кажем, че тя не е сред заподозрените, но може да има информация по случая и ще трябва да говорим с нея, за да разберем дали може да ни бъде от полза и как. Толкова ли нелогично ви се струва?

— Не съм казвал, че е нелогично. Попитах защо искате да говорите с нея и сега ми отговорихте. Което можеше да направите от самото начало, вместо да прехвърляте върху мен всичките глупости със заподозрените.

— Вижте — каза Брейди, — вие сте ударили човек, който по-късно е бил убит. По някое време щяхме да направим връзката, а така и така сте тук…

— Не, вие вижте — пресече го Магуайър. — Този човек нападна дъщеря ми. Предупредих го и съм доста сигурен, че е схванал същината. Реших, че това ще е краят на историята. А сега искате да говорите с Британи, но не ми казвате какво смятате, че знае тя. Дявол да го вземе, естествено, че ще се опитам да я защитя.