Джон Лескроарт - Фатална жена

— Моузис!

Никакъв отговор.

Тя се сети, че беше грабнала резервните ключове, разрови в чантата си, отключи вратата и я отвори широко. Нещо тропна на земята, тя погледна надолу и видя оригиналните ключове на пода. Извика съпруга си отново, но ѝ отвърна само тишина.

Добре, помисли си тя. Това беше сериозно. Изведнъж чу сумтене, после хъркане и някакъв гърлен звук.

Сюзън продължи напред. На мъждивата светлина на шейсетватовата крушка на лампата с абажур успя да различи фигура, проснала се върху диванче в задната част на помещението, където обзавеждането беше с мека мебел, като в дневна. Тя се приближи и видя провиснала ръка, опряна на пода до почти празна бутилка.

— Исусе Христе — прошепна тя на себе си.

— Наистина ли не можеш да го събудиш? — попита Франи.

— Не. Пробвах със студени кърпи от бара върху лицето му. Мъртвопиян е. Не знам колко е изпил, но почти не реагира. Ако имах някаква идея какво да правя, въобще нямаше да се обадя на теб и на Диз.

— Знам. Не се притеснявай. Уверена ли си, че няма как да го преместиш?

— Франи, той тежи сто килограма, а точно в момента е отпуснат като парцал. Аз съм шейсет, едва успях да го изправя.

— Но сега си го изправила, нали?

— В случай че повърне. Не исках да се задави.

Харди лежеше до жена си и прошепна:

— Жив ли е? Диша ли?

— Мисля, че може би трябва да се обадя за линейка.

— Сигурно ще е добра идея.

— Кое ще е добра идея? — попита Харди.

— Линейка — отвърна Франи.

Думата накара Харди да се раздвижи. Той се шляпна няколко пъти по бузите, отметна завивките и стъпи на пода.

— Дай да говоря с нея.

Франи му протегна слушалката.

— Сюзън — попита Харди, — има ли пулс? Диша ли?

— Да. Но не мога да го събудя, Диз. Страхувам се, че може да умре. Човек може да умре от прекалено много алкохол, нали?

— Понякога. По-добре се обади на „Бърза помощ“. Веднага идваме.

— Не искам да ви…

— Стига. Ние сме семейство. Когато имаш неприятности, се обаждаш, това е едно от правилата. Чуй ме. Сега затвори и се обади на 911. Ако линейката стигне преди нас, ми звънни на мобилния да ми кажеш къде ще го закарат и ще се срещнем там. Разбра ли?

— Разбрах.

— Добре. Действай!

Харди шофираше в тъмната нощ под надвисналите клони в западната част на парка „Голдън Гейт“ и беше твърде притеснен и твърде ядосан, за да си позволи да говори. Затова само натискаше газта по пустите улици.

— Знаеше ли, че пак е почнал? — успя да каже Франи.

— Не.

— Сюзън рече, че пие от два месеца.

— Много мило от нейна страна, че ни го съобщава.

— Диз, това по никакъв начин не е нейна вина. Той ми е брат.

— Ако е знаела, можеше поне да го спомене. Само това искам да кажа. Има една съвсем незначителна причина да бъде трезвен. Разбираш ме, нали?

— За това ли става дума?

Харди я изгледа косо.

— Това е поне една проклета част от всичко.

— Няма нужда да ми викаш.

— Не викам. Викането включва и висок тон, не само употребата на ругатни. Ако викам на нещо, това не си ти. На цялата ситуация е.

Той се пресегна и я докосна по бедрото.

— Само за протокола, радвам се, че си тук с мен. Ще ме възпреш да не го убия, ако вече сам не се е погрижил да го направи.

— Не говори така. Сигурна съм, че не се е опитвал да сложи край на себе си. Може би просто не е знаел колко може да носи след толкова време, а по-вероятно просто е забравил.

— Да. Може би.

— Не можех да не дойда с теб. Той ми е брат в края на краищата. Ти си този, който може да не идва, не си длъжен да го правиш.

Тя сложи длан върху неговата.

— Намали малко. Ако се ударим, няма да помогнем на никого.

— Няма да се ударим — каза Харди, но поотпусна педала на газта. — Само да сме наясно. Не го правя от християнско милосърдие. Изключително бесен съм. Утре ми предстои страшно натоварен ден, а ще съм като зомби, ако не заспя в съдебната зала. Единствената причина да съм в колата е да бъда там, когато тъпият ти брат се пробуди, ако въобще успее, и да съм сигурен, че няма да започне да си бъбри с лекарите, сестрите или със скапаните чистачи и няма да изтърве една-две подробности за нещо, което го гризе от шест години или там някъде.

— Няма да го направи.

Харди се изсмя кухо.

— Със сигурност би могъл, Фран. И както може би си спомняш, спря да пие точно поради страха, че ще го направи. Постоянно подемаше темата след няколко питиета. Не можеше да го потисне, да възпре философа в себе си, толкова интересна му беше проклетата тема. Така че спря да пие. И слава Богу.