Джон Лескроарт - Фатална жена

— Какво?

— Просто не знам — въздъхна тя.

— Къде си в момента?

— Вкъщи. И двете сме у дома. Британи спи. Барът е затворен.

— Не се притеснявай за бара.

— Няма. Има много повече за какво да се притеснявам от проклетия бар.

Британи отвори очи.

Отвън грееше слънце, прозорецът беше леко отворен, а приятният ветрец раздвижваше яркожълтите завеси на спалнята ѝ. Кой ли ден беше?

Главата ѝ лежеше върху гърдите на някакъв мъж. Той носеше лек зелен пуловер. В съня си го е прегърнала е ръка.

— Тя се размърда — прошепна гласът му.

Британи продължи да лежи и само затвори очи, като осъзна, че носи дрехите си от предишния ден. Или може би от онзи ден.

— Колко дълго спах?

— Не знам. Може би три часа. Или четири.

— И през цялото време съм лежала върху теб?

— Да. Беше ми адски тежко.

— Благодаря.

— Няма защо. Но бих отишъл до тоалетната.

Тя си пое дълбоко дъх. Не искаше да помръдва глава, не искаше да мърда въобще, да се събуди и отново да се сблъска с всичко.

— Мога ли да полежа така още малко?

— Разбира се. Колкото искаш.

Тя усети как една ръка внимателно отметна косата от челото ѝ.

— Какъв хубав ден — каза тя и затвори очи.

Британи живееше в двустаен апартамент с кухня на втория етаж в сграда с общо шест апартамента на ул. „Оук“ край „Дивисадеро“.

Тя се изкъпа, уви се в хавлия и се върна в спалнята си. Той беше станал от леглото и беше затворил вратата зад себе си, за да я остави насаме.

Беше се преместил в дневната, седеше на дивана и прелистваше брой на „Популярна механика“. Тя се беше преоблякла с бежови широки военни панталони и оранжев потник, беше сресала мократа си коса, но не си беше сложила грим.

— Хей — поздрави Британи.

— Хей и на теб.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За възглавницата.

— Просто исках да съм сигурен, че си добре — сви рамене той.

— Не съм.

— Така е. Знам.

— Все още не съм готова за нищо.

— Разбира се, че не си. Няма как да очаквам да бъдеш.

Тя отиде до кухненската маса и си дръпна стол.

— Имам чувството, че съм се възползвала от теб. Особено в събота. Но не знаех към кого другиго да се обърна. Помислих си, че баща ми…

— Не се притеснявай. Радвам се, че можах да дойда и да те заведа при майка ти и баща ти, където беше най-добре да идеш.

— Искам да кажа, че не исках да те замесвам. Трябваше просто да остана при нашите. Но не можех повече да стоя там, а пък после те помолих да дойдеш и съм заспала…

— О, да — каза той. — Беше истинско мъчение. Да дойда и да се уверя, че си добре.

Тони я изгледа за момент, после стана, дръпна стола до нейния, сложи пръст под брадичката ѝ и повдигна лицето ѝ.

— Хей.

От лявото ѝ око се отрони сълза.

— Ето пак почвам — изсмя се горчиво Британи. — Малката госпожица Драма.

Тя поклати глава и избърса сълзата.

— Явно просто не мога да спра. Толкова съжалявам.

— Някои хора никога не биха успели да преодолеят това, което ти се струпа през последните четири дни.

— Не знам. В момента се чувствам ужасно, не мога да се понасям.

— Кое не можеш да понесеш?

— Че съм безотговорна. Глупава. Ако не бях флиртувала с него, това нямаше да се случи.

— Значи сега си виновна, че те е изнасилил?

— Може би някак си съм го предизвикала. Не исках да се срещаме в „При Пери“. Трябваше да послушам предчувствието си, но не го направих, понеже никога не го правя, нали така? Не знам какво се опитвах да постигна.

— Опитала си се да бъдеш добър човек, да си честна с него и да защитиш баща си.

— Ако не го бях направила, той щеше още да е жив.

— Не можеш да бъдеш сигурна. Не знаеш защо е умрял. Ако въобще е имало нещо общо с това, което ти е причинил.

— Разбира се, че има. Ако не бях отишла в „При Пери“…

Той сложи пръст на устните ѝ и я прекъсна.

— Британи. Ти не си виновна за нищо. Набий си го в главата. Ти си жертвата, а не Рик Джесъп. Той е направил каквото е направил. Той е причината за това, което му се е случило. Без значение дали е било заради теб или заради нещо съвсем различно.

— Не — отрече тя. — Заради мен е. Баща ми го е убил. Видях лицето му, когато му казах. Не трябваше никога да му казвам. Нито на него, нито на когото и да било.

— И тогава какво? Това щеше да си остане твоя тайна завинаги, да те гризе отвътре и да ти съсипе живота, защото не си направила каквото трябва. А то е да съобщиш какво ти е причинил. Да подадеш оплакване. А може би Рик Джесъп щеше да ти посегне отново. По дяволите, той ти посегна отново, както вероятно го е правил и преди с други жени. Това, че вече го няма, е хубаво, Британи.