Джон Лескроарт - Фатална жена

Той беше единственият клиент и седна на едно от високите столчета до плота за хранене пред мъничката витрина. Постепенно зеещата пропаст на несигурността отстъпи пред удоволствието от простата, но вкусна храна и той установи, че проблемът с Моузис Магуайър вече му изглежда поносим.

Нещата бяха прости. Никаква поверителна информация от Центъра за помощ за жени, пострадали от сексуално насилие, не можеше да бъде използвана в съда. Затова Глицки смяташе, че единственото отговорно действие, което може да предприеме, е да каже на следователите си да проследят уликите, но да оценяват случая според това, което можеха да докажат. И точно това правеше.

Строго по буквата на закона.

Няколко минути след дванайсет часа умореният Дизмъс Харди стоеше на стъпалата пред Съдебната палата, както обикновено, претъпкани с утайката на обществото, и говореше по мобилния си телефон с жената на шурея си.

— Как е той?

— Опасявам се, че ще оживее.

— Не го мислиш наистина.

— Мисля го повече, отколкото предполагаш. Разбираш ли какво причинява всичко това на Британи?

— Кое какво причинява на Британи?

— Дизмъс, тя смята, че едва ли не тя е убила онова момче.

— Сюзън, дори не споменавай подобно нещо. Наистина ти казвам, не го споменавай дори пред мен. Нито пък пред когото и да било другиго. Британи няма нищо общо.

— Тя вярва, че има, ако Моузис всъщност е…

— Сюзън. Престани! Спри. Не говорим за това. Помниш какво ти казах снощи. Това е недопустимо и точка. Знаем къде е бил Моузис. Ти ми каза, той ти е съобщил, че е за риба, значи е бил за риба.

— Британи не вярва. А и не съм сигурна, че и аз вярвам. Кога за последен път се сещаш да е бил за риба преди тази неделя? Има сигурно поне две години.

— Така е в риболова. Не ходиш година-две, след това тръгваш отново. Особено ако нещо се е случило на малкото ти момиченце и трябва да се поуспокоиш и да премислиш нещата.

— Смяташ ли, че е направил това?

— Да, ще му повярвам — излъга я Харди. — Британи също трябва да се постарае да му повярва.

— Не виждам как ще успее, особено след това, което Моузис му причини, когато я беше наранил миналия път. Сега ѝ се иска никога да не ни беше казвала.

— Доколкото си спомням, тя и за това не ви е казвала, нали?

— Не.

— И колко пъти трябва той да я нарани, преди тя да каже на някого и той да спре да го прави?

— Тя не си е мислела, че баща ѝ ще го убие.

— Не смяташ ли, че го е заслужавал?

— Не знам какво е заслужавал. Не мога да мисля за него като за убит. Прекадено е объркващо.

— Сериозно? Не изпитваш ли облекчение, че повече никога няма да наранява дъщеря ти? Тя не се ли чувства по-добре?

Харди си пое дъх и заговори по-тихо.

— Сюзън, чуй ме. Този тип беше истинска чума. Вече го няма. Ако вие с Британи го съжалявате, е чиста загуба на време и енергия. Сега трябва да разберете и да запомните, че въпросът е от стратегическа важност. Британи не бива да казва на никого другиго, ама на никого, какво ѝ се е случило в събота вечер. Ако изпитва нужда да говори, може да отиде отново в центъра, да се срещне с психолог или с какъвто ще специалист, стига това да е поверително.

— Ти защитаваш баща ѝ.

— Ами, да.

— Звучи ми сякаш вярваш, че той го е направил.

— Не, просто казах, че въпросът е от стратегическа важност. Ако наистина го е направил, няма нужда да осигуряваме на областния прокурор и мотив.

— Дизмъс, а аз как ще продължа да живея с него? — попита Сюзън е променен глас.

— Обичаш ли го?

— Разбира се — отвърна тя. — Всъщност не знам.

— Да, обичаш го. Каквото и да е направил, убеден съм, че е смятал, че е имал право.

— Имал е право като преди това? Искам да кажа за другото нещо.

— До известна степен, да.

— Само това ли има значение? Да чувстваш, че имаш право? Това стига ли?

— Не. Очевидно не. Последния път нямахме избор. Щяха да ни избият, ако не бяхме направили нещо. Но може би този път, само може би, Моузис е сметнал, че този тип представлява заплаха за живота на Британи. Той вече я е пребил и изнасилил. Моузис не е искал да види какво ще се случи след това.

— А какво ще стане, ако някой ден ми се ядоса? Или се вбеси на някое от момичетата? Ами ако изведнъж си помисля, че той е опасен за всички ни?

— Сега това ли си мислиш?

— Не знам. Може би когато пие. А това май продължи оттам, откъдето беше свършило.

— Ами да, съгласен съм, че на пиенето трябва да се сложи край.

— Дори и да се сложи… — каза неубедено Сюзън.