Джон Лескроарт - Фатална жена

— Съвсем сигурна съм, че ще мога.

— Бихте ли искала да помогнете на художника на полицията, за да направим правдоподобен портрет?

Жената помисли и поклати глава.

— Може би ще мога. Вероятно ще успея да го посоча сред другите, ако ви трябва. Имам предвид, ако го видя отново на живо. Ако това би помогнало.

— Възможно е, ако стигнем дотам. Благодаря ви, Ананта. Вие сте Ананта Дъглас, нали?

— Да, госпожо. Но, знаете ли, имаше и още нещо с лицето му.

— Какво?

— Първо си помислих, че е възрастен, като старец. Но след това ми се стори изненадващо млад, все едно не е толкова стар, но е преживял нещо тежко, нали се сещате?

— На каква възраст предполагате, че е?

— Може би на около четиридесет, не много повече, ако въобще имаше и толкова. Може и да греша. Просто реших, че трябва да ви кажа.

— Не, права сте. Всичко е важно. Може ли да ми разкажете повече за тоягата?

— Какво например?

— Дали е била като някакъв спортен уред, купен от магазина, или като бастун? Как изглеждаше? В какъв цвят?

— Беше тъмнокафява. Дълга около половин метър. Някак лъскава, но груба.

— Как така груба?

— Ами, не знам, беше като отрязан клон, който някой след това е полирал до гладко. На единия край имаше удебеление. И изглеждаше стара.

— Стара?

Ананта кимна.

— Сякаш беше изгладена от безброй ръце, които са я държали.

Шър изсумтя развеселена.

— Сега ми е ясно защо я нарекохте тояга. Изглежда, наистина е било точно това.

— Приличаше на тояга. Като бухалка на пещерен човек, нали се сещате?

— Добре. После какво стана?

— После аз се дръпнах и тръгнах нагоре към „Честнът“.

— В посоката, накъдето е вървял и мъжът, преди да се блъснете в него?

Ананта кимна утвърдително.

— Да, но той изчака. Мисля, че някак си се беше стреснал, когато го блъснах. Когато стигнах до ъгъла, погледнах бързо назад, а той още стоеше до вратата. Той ме видя и дори вдигна ръка и ми махна, все едно ми желаеше късмет. После пресече и се качи в колата си.

— Бил е паркирал на улицата?

— Да.

Ананта отвори вратата на апартамента напълно, сякаш нещо току-що ѝ беше хрумнало. Тя се извини на Шър, мина край нея и излезе на площадката.

— Ето там, на първото място от другата страна — посочи тя.

Шър едва сдържаше вълнението си. Беше се натъкнала на златен свидетел.

— Ананта. Нали мога да ви наричам Ананта?

Младата жена се усмихна и разкри перфектните си зъби.

— Да, така се казвам.

— Аз съм Лий. Дали случайно не сте забелязала каква е била колата? — попита тя овладяно.

— Малка, може би светлосиня. Седан, не беше джип или нещо подобно. Ако ме питате, бих казала, че беше „Хонда Сивик“. Познавам модела, защото аз карам такава кола. Но може да е била и някаква друга малка кола.

Шър и Брейди пиеха кафе на огряна от слънцето външна маса близо до апартамента на Ананта, точно където „Майорка“ излизаше на „Честнът“.

— Така — разсъждаваше Шър, — той е паркирал чак тук, отишъл е до другия край на улицата пеша, пребил е Рик Джесъп е тоягата до смърт, а после си е тръгнал посред бял ден по улицата, като е носел оръдието на убийството, което би трябвало да е окървавено.

— Освен ако не го е измил в апартамента на Джесъп.

— Възможно е, но все пак… Ако се опитваш да се измъкнеш, след като си убил някого, защо ще паркираш на няколко преки?

Брейди се усмихна.

— Ами ако не искаш да получиш фиш или да те вдигнат? Ако планираш убийство, наистина няма да го искаш.

— Казваш, че е заради паркирането? Отново?

— Смешно ти е, но само почакай и ще видиш. Паркирането е основен елемент в повече престъпления, отколкото човек може да си представи.

— Все това повтаряш. Казвал си го около хиляда пъти.

— Една универсална истина може да бъде повтаряна постоянно.

В полицейското управление Брейди започваше да се прочува като притежател на новия рекорд по брой фишове за неправилно паркиране. Старият се държеше от колегата му в „Убийства“ Даръл Брако. Все случваше на доста тъпи пътни полицаи. Винаги оставяше визитка под чистачките, а на нея ясно пишеше, че е следовател в отдел „Убийства“, но пътните ченгета неизменно забелязваха служебния му автомобил паркиран на тротоара или в алеите край мястото на убийството и му оставяха глобата на предното стъкло. За последните две години не беше платил нито една, а имаше почти сто. Не беше попълнил и административния формуляр, който би анулирал фишовете. На теория с всичките глоби и фишове автомобилът му дължеше на общината близо дванадесет хиляди долара за паркиране, а всяка нова бележка увеличаваше сумата и раздуваше популярността му. Веднъж един сержант го попита какво прави с фишовете, дали ги изхвърля. Брейди му отвърна, че ги трупа под седалката и оставя изхвърлянето на хората, които чистят колата в служебния гараж.