Джон Лескроарт - Фатална жена

— Спомняте ли си как изглеждаше този човек? — попита Брейди с напълно овладян и лишен от вълнение глас.

— Бих казал около среден на ръст. Бял мъж, може би на около четиридесет-петдесет години. Носеше яке, мисля, че на „Джайънтс“. Вероятно с тъмна коса.

— Успяхте ли да огледате лицето му добре?

— Не мога да кажа подобно нещо — поклати глава Дайър. — Беше просто забързан човек, който ни подмина на тротоара. Ако не броим излъсканата пръчка. Смятате ли, че това може да е важно?

— Нямам представа. Просто бих искал да поговоря с него, който и да е той. Не го познавате като човек от квартала или често минаващ оттук, нали? Не сте го виждал преди.

— Поне не си спомням, а и щях да знам, ако живееше в района. Поне щеше да кимне.

— Бихте ли могъл да го разпознаете, ако го видите отново?

— Може би — поколеба се Дайър.

— Видяхте ли накъде продължи, след като ви подмина?

— Не. Съжалявам, беше просто човек, който вървеше по улицата. Не обърнах особено внимание.

— Разбира се.

Брейди извади визитка от портфейла си и я подаде.

— Чуйте, г-н Дайър, вие помогнахте много. Имате ли нещо против да ми кажете как да ви намерим отново, ако искаме да дойдем и да поговорим още малко?

— Няма проблеми. И без това дните ми не са толкова натоварени. Не знам с какво щях да уплътнявам времето си, ако не беше Космо.

— Оценяваме сътрудничеството ви. А ако си спомните още подробности, каквото и да било за лицето на мъжа, за дрехите му, просто ако се сетите нещичко, ми се обадете. Всичките ми телефони са на визитката. Обадете се без значение по кое време през деня или нощта.

Горе-долу по същото време Лий Шър беше стигнала почти до края на „Майорка“, където тя излизаше на „Честнът“. Чукаше на всяка врата, но в повечето случаи ѝ отговаряше само звънецът или ехото от потропването в празните жилища из сдвоените сгради, жилищните блокове или в редките отделни къщи.

Стоеше на малка площадка с две врати. Оставаха ѝ още три адреса по „Майорка“, а след това щеше да мине от другата страна на улицата и да започне да проверява в обратен ред, докато се срещне с Брейди. Тя натисна звънеца и зад наполовина остъклената врата вляво, която водеше към горния етаж, се появи чернокожа жена на около може би тридесетина години. Името на пощенската кутия беше Ананта Дъглас. Щом видя Шър, тя открехна вратата и каза:

— Съжалявам, но не желая да купувам нищо. Просто трябва да спрете да звъните по вратите и да досаждате на всички.

— Нищо не продавам — каза Шър, протегна значката си и се представи. — Аз съм следовател в полицейското управление и разпитваме из квартала дали снощи някой не е видял нещо подозрително.

Жената отвори вратата още малко.

— О, извинете. Помислих, че сте… Това заради човека, който е бил убит снощи ли е?

— Надолу към другия край на улицата. Вероятният заподозрян може да е минал оттук, докато се е отдалечавал от местопрестъплението.

— Как е изглеждал?

Шър се престори, че не е чула въпроса.

— Снощи забелязахте ли нещо необичайно навън?

Жената се изправи сепнато, погледът ѝ се разконцентрира, закри уста е длани, а после ги отпусна до брадичката.

— О, Боже господи! — възкликна тя. — О, Боже господи. Нима току-що е бил убил някого?

— Не знаем дали е така. Просто искаме да говорим с него. Да приема, че сте видяла някого?

— Той беше точно пред сградата. Имах среща с приятелка на кафе до ъгъла и точно излизах от вратата. Закъснявах, а тези врати са малко по-навътре от фасадата и от тях не може да видите какво става по тротоара. Излязох много бързо, а той явно тъкмо е минавал покрай сградата и налетях право върху него. Доста здраво го блъснах.

— Паднахте ли?

— Не. Никой не падна, но…

Жената се замисли и явно се върна към спомена.

— Значи аз започвам да се извинявам: „Съжалявам, трябва да гледам къде вървя“, а той просто стои. Имам предвид, че се спря на място, сякаш не можеше да повярва какво се е случило. Погледнах го, а очите му бяха като на луд. Той ме гледаше и тогава видях, че държи някаква тояга. За секунда си помислих, че ще замахне и ще ме удари, но аз отстъпих няколко крачки и го попитах дали наистина е добре, а той се овладя, все едно си пое въздух и го задържа. После кимна, каза, че съжалява, и обърса бузата си с другата ръка.

— Така че със сигурност сте видяла лицето му.

— О, да. Гледах право в него.

Свидетелката описа човека на Шър.

— Мислите ли, че ще може да го разпознаете, ако го видите отново на снимка или в очна ставка.