Джон Лескроарт - Фатална жена

Устата на Глицки трепна със сантиметър, което за него беше широка усмивка.

— Казваш ми, че е видяла убиеца?

— Видяла е някого. Ако е бил убиецът и ако се е случило снощи, значи може би го е видяла.

— Лий не обича прибързаните заключения — поясни Брейди.

— Досетих се — каза Глицки.

— Все още не сме разпитвали из квартала — каза Шър. — Но до момента имаме основното описание и се надяваме, че и някой друг може да е видял нещо.

Увлечената в историята Трея се наведе към съпруга си.

— Как е изглеждал мъжът?

— Ако се е случило снощи — припомни Шър на всички. — И ако е бил този мъж.

— Добре, нека предположим „да“ и за двете.

Шър хвърли въпросителен поглед към Глицки. Той кимна одобрително и тя продължи:

— Тя го е гледала от горе на долу. След като той напуснал сградата, се обърнал и погледнал нагоре право към нея. Изглеждал замаян. Тя обаче не е сигурна колко бил висок. Предполага, че около средния ръст, както и около средните килограми. Тогава не се замислила. Не е уверена, че ще успее да го разпознае на снимка или при очна ставка. Но определено бил бял мъж — с дънки, туристически обувки и яке на „Джайънтс“ в черно и оранжево.

— А косата? — попита Глицки.

— Тъмна — намеси се Брейди. — Може би сива. Но определено не бил с гола глава. А това ще ви хареса — носел нещо като палка или къса тояга.

По лицето на Глицки се изписа удивление.

— Тояга?

— Така казва Сюзън.

— Съседката — поясни Шър. — Сюзън Антарамян. Тя го нарече тояга.

Апартаментът на Рик Джесъп гледаше към „Майорка Уей“. Улицата беше дълга едва няколко пресечки и се виеше из квартала точно северно от ул. „Честнът“. Сградите бяха предимно ниски и в тях живееха по-заможни хора. Сюзън Антарамян беше казала на следователите, че след като напуснал сградата, заподозреният тръгнал надясно, приблизително на юг, така че Брейди и Шър си разделиха по една страна на улицата и започнаха да чукат по вратите.

Брейди беше стигнал без успех до втората пресечка, когато се натъкна на възрастен мъж — приведен, белокос, облечен с шорти и тениска, който разхождаше малък бял пекинез. Кучето се беше отдало на проучване на канавката, а стопанинът му го изчакваше търпеливо.

— Извинете — каза Брейди, протегна значката си и се представи. — Наблизо ли живеете?

— Зад ъгъла. Казвам се Фред Дайър и живея тук от тридесет и пет години. Космо може да стигне само дотук. Преди го извеждах чак до надолу до „Криси“ и часове наред гонеше фризби, но, както виждате, тези дни са вече зад гърба му. А и зад моя, предполагам. Какво казахте, че ви интересува?

— Не знам дали сте чули, сър, но снощи в квартала е станало произшествие — посочи Брейди зад гърба си. — Ей там, на една пряка. Разпитваме хората, които живеят тук, дали не са забелязали нещо необичайно точно когато е започнало да се стъмва.

— Необичайно като какво например?

Възрастният мъж погледна към кучето.

— Браво, Космо. Добро момче!

Той извади найлонова торбичка и се наведе да почисти.

— Точно по часовник. Де да можеше да кажа същото и за себе си. Какво имате предвид под „необичайно“?

— Нещо извън познатото. Може би нещо, което не си пасва. Или което ви се е сторило странно. Не е наложително да е значително. По това време бяхте ли излезли на разходка?

— Вероятно. Нека помисля. Предпочитам да извеждам Космо, преди да се стъмни, но да е съвсем малко преди това, така че да е спокоен през цялата нощ.

— Значи снощи сте го извели тук? По същия маршрут?

Старецът присви очи и се вглъби, за да си спомни.

— Да — каза той най-после, — със сигурност беше снощи. Знам, защото вечерях печено пиле. В неделя ям пиле и си спомням, че дадох кожата на Космо, както правя винаги. Той обича кожа, но му я давам само след като съм се наял, тъй като след това трябва да излезем доста бързо, ако ме разбирате. Все разправят, че на кучетата не бива да се дават остатъци от храната на хората, но предполагам, че на неговата възраст това е без никакво значение.

— Така е — съгласи се Брейди.

Фред Дайър наклони глава настрани, но след миг я изправи, сякаш се беше сетил нещо.

— Знаете ли, един човек ни подмина, едва не се блъсна в нас. Аз кимнах и поздравих, както правя винаги, но той продължи забързано. Спомних си го, защото носеше нещо като… Не съм сигурен как да го нарека. Нещо като тежка пръчка. Но беше гладка, като бастун, но ако е било бастун, е бил счупен. Изглеждаше малко странно, все едно беше взел от земята някаква дебела пръчка или клон и го носеше със себе си.