Джон Лескроарт - Фатална жена

В офиса на Харди имаше два къта за седене. Този пред бюрото му беше официалният, с персийски килим на пода, масичка за кафе със стойка като лъвски лапи и два стола с вити крачета и облегалки. Другият беше встрани край ъгловия прозорец с гледка към ул. „Сътър“, по която днес вилнееше дъждът, и се състоеше от два фотьойла с тапицерия от кафява кожа и пасващо си към тях диванче.

Моузис Магуайър влезе и затвори вратата зад себе си. Той постоя за минута и се огледа наоколо.

— Май не съм идвал тук — каза той.

— Естествено, че си.

— Щях да си спомням. Доста е хубаво.

— Радвам се, че ти харесва.

— Не съм съвсем сигурен. Ако бях клиент, щях да се притесня, че ми взимаш толкова пари, за да можеш да си купуваш подобно обзавеждане и да поддържаш добър вид.

— Ако беше клиент, щеше да се притесняваш, че отиваш в затвора и нямаше да ти пука за обзавеждането. Щеше да си мислиш, че не искаш обзавеждането ти за следващите двайсет години да се състои от твърдо легло и тоалетна чиния.

— Предполагам, че и това го има — съгласи се Моузис и отново се огледа. — Къде да седна? Има ли някакъв протокол?

— Където ще се чувстваш по-удобно. Междувременно искаш ли кафе? Вода? Нещо друго?

— Не, благодаря, и така съм добре.

Той се отпусна в един от фотьойлите.

— Сега съм още по-добре. Ти къде седиш?

— Тук всички сме равни. Ти сядаш където искаш, аз сядам където искам. Например тук.

Харди се намести в другия фотьойл.

— Какво те доведе тук за първи път? Не изглеждаш особено добре.

— Снощи почти не спах. Борих се с дявола.

— Кой победи?

— Мисля, че аз, но беше на косъм.

Моузис си прочисти гърлото, поогледа се още малко и отново се обърна към Харди.

— Исках да те питам дали можеш да ми дадеш Уайът Хънт за ден или два.

— Имаш нужда от частен детектив?

— Не съм сигурен. Бих искал да поговоря с него и ще видя.

Харди се облегна изненадан.

— Можеш да наемеш Уайът по всяко време. Той не работи само за мен. Какво искаш да открие?

— Кой е пребил Британи.

Лицето на Харди мигновено стана като камък. Той се приведе напред.

— Кога се е случило?

— Вчера.

— Зле ли е?

— Насинена е, но е добре. Вече е у дома, при нас, в леглото си.

— В съзнание е, нали?

— Да, ту заспива, ту се буди. Дали са ѝ някакви обезболяващи.

— Говори ли е нея?

— О, да — кимна Моузис и вдигна длан. — Знам какво си мислиш. Защо просто не я попитам кой го е направил? Ами, питах я. Никой не я е бил. Паднала, това е. Това е нейната версия и се придържа към нея.

— Но ти не смяташ така.

— Нека кажем, че съм сигурен, че имам основателни съмнения — поклати глава Моузис. — Искам копелето да лежи в затвора, Диз. Не, не е вярно. Това, което наистина искам, е да го пребия, докато едва мърда. Но не мога да го направя и ще съм доволен, ако прекара известно време в пандиза.

— Не те виня. Но ти е ясно, че това няма как да стане, ако Британи не даде показания, нали?

— Ще я убедя, след като си помисли малко. Тя е умна. Ще спре да го крие.

— Когато това стане, тя ще ти каже кой е, така че Уайът не ти трябва. Но може би не става дума за криене — добави Харди. — Може би се страхува. За това помислил ли си? Тя няма да помогне на обвинението и в двата случая, било то от страх, било, че го крие, а ти пак няма да имаш име.

— Точно затова искам да наема Уайът. Само да открие кой е.

— А после? Ако Британи не идентифицира човека?

— Тогава отивам към план „Б“. „Б“ означава „Бия го, докато едва мърда“.

— Добра идея, Моуз. Ти ще отидеш в затвора.

— Глупости. Ще ме оправдаят. В най-лошия случай ще платя глоба и ще се върна към нормалния си живот.

— Нали току-що казах „Добра идея“. Това беше сарказъм. Имах предвид, че е лоша идея. И знаеш ли защо? Защото можеш да влезеш в затвора за години, зависи какви телесни повреди му нанесеш. А ти си стар човек с прошарена коса и не можеш да си го позволиш.

— Не съм съгласен. Той ще трябва да свидетелства срещу мен, а и ти спомена страх. Така ще го обработя, че ще се страхува като от господ.

Харди се изкиска.

— И от огромния си опит със закона си сигурен, че точно така ще стане?

— Рискът си заслужава.

— Не — каза Харди. — Всъщност не си заслужава. Разбирам, че си ядосан и ще е добре, ако можеш, да накараш Британи да повдигне обвинение. Ако не можеш, остави нещата така.

Моузис седеше с лакти върху коленете и със стиснати пред себе си ръце. Той сведе глава и я повдигна бавно, докато срещна погледа на Харди.

— Истината, Диз, е, че искам да го убия. Имам предвид буквално, физически, не ме интересува кой е. Искам да сложа край на живота му.