Джон Лескроарт - Фатална жена

— Разбирам — каза Харди. — Не че те обвинявам, но по-добре не казвай това на висок глас, ясно ли е? Сега говори гневът ти.

Моузис издиша продължително, а погледът му беше като от стъкло. Той посочи лицето си.

— Това е гняв — рече той. — Тя е моето бебче, Диз. Моето прекрасно малко момиченце.

— Знам — каза Харди.

Той се пресегна и сложи ръка на рамото на Моузис.

— Знам.

Навлечен с туристически обувки, дънки и плетен пуловер под якето си на „Джайънтс“, Моузис се поскита из покрития с лека мъгла център за около час. Накрая се отби през „Скарата на Тадич“ за порция задушено с риба чопино и безквасен хляб на бара. След като си тръгна от офиса на Харди, той стигна до заключението, че шуреят му вероятно е прав. Ако не успееше да накара Британи да посочи нападателя и да повдигне обвинения, нямаше смисъл да се опитва да го намери сам.

Харди определено беше прав, като го предупреди да не се намесва директно. Това лесно можеше да се обърне срещу него и да му докара всякакви неприятност, включително и затвор, особено ако имаше замесен и някой друг, например Уайът или самият Харди. Това беше потенциален свидетел.

Магуайър довърши обяда си наполовина, извади телефона си и се обади на жена си. Тя вдигна на второто прозвъняване.

— Как е тя?

— Наред. Двете сме в кухнята, хапва пилешка супа.

— Как изглежда?

— Добре.

В гласа ѝ прозвуча фалшива веселост, Сюзън очевидно не казваше всичко, за да не се притеснява Британи.

— Да е променила историята си?

— Не. Горе-долу е същата.

— Мога ли да я чуя?

— Разбира се. Секунда. Ето я.

— Здрасти, тате.

Гласът на дъщеря му беше дрезгав и уморен.

— Как е моето момиче?

— По-добре. Все още съм малко уморена, но съм добре. След два дни ще съм като нова.

— Знаеш, че можеш да останеш при нас колкото искаш, нали?

— Знам. Благодаря ти.

— Слушай, Брит. Не си ли се сетила за нещо повече за случката?

— Не точно, тате. Просто всичко стана толкова бързо. Бягах, после се подхлъзнах и си ударих главата.

— Как е ръката ти?

— Ръката ли?

— Лявата ти ръка. Когато снощи те завивах, забелязах, че имаш голяма синина. Тя от отдавна ли е?

— Не знам — поколеба се Британи. — Мисля, че е наред.

— Не си спомняш как си се ударила? Може би си паднала първо върху нея, а след това си ударила лицето си.

— Не си спомням, татко. Но вече така или иначе съм добре. Окей съм, само съм малко подута.

Не беше като истински разговор, но Моузис си го превърташе из главата отново и отново и се вслушваше в спомена за някаква фалшива нотка. Единственият път, когато долови слабост, беше при въпроса за ръката. Може би трябваше да бъде по-праволинеен, да я притисне и да ѝ нареди да му каже. Но състоянието ѝ все още беше доста крехко и той не искаше да засилва мъките ѝ.

Харди беше казал нещата много точно. Британи или се опитваше да прикрива този задник, или се боеше от него. Моузис се усъмни в историята на дъщеря си от самото начало и се замисли сериозно какво се беше случило. Беше допуснал, че нападателят е бившето ѝ гадже, но сега изведнъж го осени прозрението, че той може все още да представлява заплаха. Кръвта зашумя в ушите му. Той можеше да я нарани отново!

Моузис не беше възпитал дъщерите си да прощават мекушаво на някой, който можеше да ги нарани. И двете му момичета бяха независими и със силна воля. Допускаше, че особено Британи никога нямаше да си помисли да защитава човек, който я беше обидил или наранил. Ако не друго, щеше да отвърне, да се оплаче в полицията и да остави нещата в ръцете на правосъдието. Но ако тя се страхуваше, че той ще я нарани отново, вероятно дори по-сериозно, Моузис можеше да разбере решението ѝ, че е по-добре да остави всичко без последствия. Според Магуайър мъжът, пребил Британи, вече трябваше не само да бъде наказан, но и да му бъде пратено ясно и недвусмислено послание какво го очаква в бъдеще.

Моузис свъси вежди, присви очи, а устата му се превърна в резка. Седеше и стискаше юмруци до купата си с чопино.

— Всичко наред ли е, сър?

Възрастният барман в смокинг бавно застана пред него.

— Извинете?

— Нещо не е наред с чопиното ли?

— Не, много е вкусно. Перфектно, както винаги.

— Простете, че питам — продължи барманът, — но не изглеждате сякаш ви допада.

— Просто си мисля за нещо.

— Разбира се. Разбира се. Извинете, че ви обезпокоих.

— Не сте ме обезпокоили. Чопиното е страхотно. Знаете ли, като си помисля, може да стане дори по-добро.