Джон Лескроарт - Фатална жена

— Как?

— Нека погледна листа с вината и ще ви кажа.

Той изпи две чаши от червеното вино на заведението и си доказа, че се контролира. Самата идея, че една чаша неминуемо води до запой или до пиене до безсъзнание, беше смешна и току-що го беше доказал. Не беше близвал алкохол от шест години, а сега беше изпил две чаши. По една на три години, ако трябваше да бъде точен.

Тръгна с колата от „Юниън Скуеър“ към „Ван Нес“ и откри нещо почти невъзможно — свободно място за паркиране на няма и пресечка от кафенето, в което работеше Британи. Обедната навалица беше преминала отдавна и нямаше опашка. Той се представи на един от служителите като бащата на Британи и помоли да говори с мениджъра.

Мич се появи от задната стаичка и пристъпи в помещението за клиентите. Двамата се здрависаха.

— Как е тя? — запита Мич. — Вече ни липсва. Тя е страхотен човек, сигурен съм, че го знаете.

— И ние доста я харесваме — съгласи се Моузис. — Казва, че очаква да се върне на работа до два дни.

— И на мен това ми рече. Какво се е случило? Твърди, че е бягала да хване автобуса, подхлъзнала се, паднала и си ударила главата.

— Така разправя.

Мич наклони глава настрани.

— Но ето че вие, баща ѝ, сте тук. Просто сте се отбили да се уверите, че сме разбрали, че няма да се върне веднага?

— Не. Не съвсем.

Моузис помълча.

— Не съм убеден, че вярвам на историята за падането. Зачудих се дали някой от хората тук, някой от работниците ви, не е видял какво е станало.

— Спирката на автобуса е на две преки.

— Да. Знам.

— Искам да кажа, че не смятам, че някой я е видял оттук, нито пък би могъл да я види, дори и да сме гледали специално за това.

Моузис остана на място, заплашителен и внушителен, очаквайки още нещо. И то не закъсня.

— Не смятате, че това е било инцидент — констатира Мич.

— Не знам. Както виждате, опитвам се да разбера.

— Какво друго може да е?

— Нападение.

Мич присви очи.

— Знаете ли, че миналия уикенд тя разкара някакъв тип? Два дни по-късно той дойде и се опита да говори с нея, стана малко агресивен. Трябваше да го изхвърля.

— Има ли си име?

Мич помисли за миг и поклати глава.

— Опасявам се, че не. Но Британи ми каза къде работи и с какво се занимава.

Моузис стъпваше тежко по мраморните стъпала на украсеното главно стълбище под купола в ротондата на кметството. Сградата се намираше на няколко пресечки от кафенето, където работеше Британи. Обзавеждането беше елегантно и величествено и мястото често се ползваше за снимки на политици. Стомахът на Моузис се бунтуваше, беше вдигнал кръвно и всичко му се струваше сюрреалистично. Далеч вдясно се провеждаше брачна церемония. Моузис очакваше едва ли не да се обърне и да види Сюзън да свири на чело в струнния квартет. Около шестдесет гости в строго официално облекло или в шити по поръчка наметки стояха в ограденото с въжета пространство, отделени от множеството хора, заети с бизнес или запътили се към някоя от различните административни служби.

На върха на стълбището Моузис тръгна наляво по табелките, указващи към офисите на градските съветници. В кметството на Сан Франциско те бяха единадесет. Намери Лайъм Гудмън без никакви проблеми. В коридора Моузис сложи ръка на топката на вратата и се спря за секунда-две. Пое си дъх, после още веднъж и призова онова спокойствие преди битка, което му беше толкова от полза във Виетнам, при десетината му сбивания в барове и при престрелката на кей 70. Укроти кръвното си, вслуша се в случайните звуци от фоайето и в сватбената музика, която постепенно заглъхна зад гърба му.

Влезе в офиса и мина покрай някаква стая, в която група млади хора явно работеха на конферентната маса. Пред него една привлекателна чернокожа жена на средна възраст вдигна поглед от компютъра си и му се усмихна.

— Мога ли да ви помогна?

— Бих искал да поговоря с шефа на екипа, ако обичате. Съжалявам, не мога да се сетя за името му.

— Рик Джесъп.

— Да, точно така.

— Имате ли уговорена среща?

— Не, опасявам се, че нямам.

Когато му отърваше, Моузис можеше с лекота да бъде просто очарователен и сега отново прибягна към този трик.

— Минавах наоколо и реших да се отбия. Казвам се Моузис Магуайър. Кажете му, че съм бащата на Британи. Срещнахме се миналия петък в моя бар, „Малката детелина“, не знам дали го знаете. Той ще се сети за какво става дума.

— Разбира се.

Тя вдигна телефона, каза няколко думи в слушалката и се обърна към Моузис.