Джон Лескроарт - Фатална жена

— Какво смяташ, че е?

Моузис нахвърли сценария, който беше описал на Сюзън.

— Трябва да си поговоря с Британи — завърши той.

— Мислиш, че прикрива някого?

— Това се налага от другите ми заключения, не е ли така?

— Знаеш ли кой е бил?

Моузис поклати глава.

— Ще ми трябва тефтер, за да съм в час с всичките ѝ познати.

Тони сякаш понечи да каже нещо.

— Какво? — попита Моузис. — Знаеш ли нещо?

— Не съвсем — каза Тони. — Нека тя ти каже, ако има нещо за казване.

Тони си тръгна в дванадесет и половина. Беше почти един и Моузис седеше в отдалечения край на бара. Беше заключил вратата преди петнадесет минути. Поривите на вятъра продължаваха да носят равномерно валящия дъжд и капките удряха по прозорците. През минута-две по „Линкълн“ със съскане на гуми минаваше по някой самотен автомобил. Единствената мъжделива светлина вътре идваше от шейсетватова лампа с абажур на ниска масичка в дъното на бара.

Той завъртя изпитата наполовина чаша с джинджифилова бира пред себе си. На бара до чашата стоеше шилелагът на „Детелината“. Тази типична за Ирландия тояга представляваше шейсетсантиметрова твърда като желязо бухалка от ясен от Кентъки. Единият ѝ край завършваше с удебеление колкото юмрук, а от другия висеше кожен каиш. Моузис я беше ползвал няколко пъти в кариерата си на кръчмар, когато му се беше налагало да разтурва мелета. Беше страховито и убедително оръжие. Не си спомняше ясно кога я беше взел от мястото ѝ зад бара и я беше сложил до себе си отпред.

Съзнанието му беше сякаш замъглено.

Най-меко казано, някой беше се отнесъл грубо с дъщеря му. Колкото повече мислеше, толкова по-ясно му ставаше. Британи си мислеше, че постъпва умно, като не разкрива кой е нападателят ѝ, но не беше права. Моузис имаше чувството, че Тони може и да знае кой е, но също не искаше да говори.

Когато започна да разбира какво се беше случило на Британи, в стомаха му се стегна възел, но сега той се беше превърнал в черна ярост, която заплашваше да го обземе.

Някакъв страхлив боклук беше наранил дъщеря му толкова зле, че я беше пратил в болница.

Той продължаваше да се опитва да се пребори с образа на Британи като безпомощно дете, но неговото бебче сега страдаше от болка, а красивото ѝ лице беше отекло, окървавено и пребито.

Когато беше по-млад, а и не чак толкова млад, Моузис не беше позволил докторатът му по философия да му попречи да бъде сериозен скандалджия. Носът му беше деформиран от всичките счупвания. Все още тренираше с чувал по два пъти на седмица, за да поддържа координацията между окото и ръката. Като тийнейджър беше участвал в боксовия турнир „Златни ръкавици“ и знаеше как да се бие в честен бой. Ако някой искаше улична разправия, можеше да рита, да бърка в очи и да раздава лакти и колене. Ако му се предоставеше възможност, щеше и да хапе. Щеше да направи всичко, за да спечели.

Сега имаше неистово желание да се бие, нищо не беше искал толкова силно през живота си. Искаше юмруците му да се забиват в плът, да усети металния мирис на кръв и да чуе хрущенето на кости. Дишаше накъсано и тежко.

Ето сега, дявол да го вземе, би си сипал едно питие. Трябваше да пийне едно, това си беше напълно на мястото. Какво си беше мислил през всичките години, като отричаше истинската си същност? Той беше ангел отмъстител, обладан от чиста, праведна ярост и имаше нужда да пийне.

Моузис мина зад бара и смъкна бутилка уиски „Макалън“ от горния рафт. Напълни една чаша до ръба и я вдигна да я помирише.

Господи.

Силната миризма го удари в носа и той се спря за секунда. Остави чашата до шилелага, без да пипне уискито, и се вторачи в нея. Яростта му стихна.

Знаеше кой беше. Той беше свети Августин, който легнал до жена, но не я докоснал и така победил изкушението за угода на господа.

Просто я вземи и я изпий на една глътка. Усетѝ яростта. Бъди какъвто си. Ръцете му се протегнаха към чашата.

Вместо да сключи длани около стъклото, той сграбчи шилелага, изрева нечленоразделно и стовари тежкото дърво с див замах, който пръсна чашата и запрати стъкло и уиски из целия бар. Моузис продължи да стоварва тоягата с цялата си сила, а от устата му изригваха псувни и проклятия. Ударите валяха един след друг.

Накрая се спря изтощен.

Шилелагът се изплъзна от ръката му и падна на пода. Моузис се хвана за бара, а тялото му трепереше от умора. Дишаше тежко като кон, препускал в галоп, докато остане без сили и започне да залита.