Джон Лескроарт - Фатална жена

Махмурлукът на Рик беше преминал. Проблемите от сутринта и усещането му, че сигурността на работата му е застрашена, също щяха да отшумят, когато откриеше удобна възможност да напомни на Лайъм за някои от тези не чак толкова лицеприятни аспекти на ранната му кариера и възхода в политиката.

Нямаше да бъде изнудване. Напомнянето на Рик нямаше да бъде заплашително. Посланието щеше да бъде ясно и просто — тайните на Лайъм бяха в безопасност, докато Рик запазеше работата си. Доволен, че е открил елегантно разрешение, Рик излезе в приемната, зави наляво и почука на вратата на Лайъм.

Дъждът започна да се лее точно след обяд.

Британи сама беше помолила да застане на задния щанд на кафенето на Пит. По принцип предпочиташе щанда за обслужване в предната част, тъй като там денят минаваше по-бързо. Но днес искаше да може да се шмугне в задната стаичка, ако Рик влезеше.

Не смяташе, че той ще дойде. Вероятно щеше да излезе точен и ще я остави на мира. Беше дала ясно да се разбере, че повече не иска да има нищо общо с него. Но обажданията му през уикенда я накараха да се зачуди — може би щеше да излезе достатъчно голям глупак, за да дойде.

Щом обедната навалица отмина, Британи реши, че той е схванал посланието, затова не беше подготвена, когато го видя, че стои на щанда ѝ. Изглеждаше пълен с надежда и някак жалък е мократа си коса, а от дъждобрана му се стичаше вода.

— Ей. Просто исках лично да ти кажа, че съжалявам — започна той без никакво предисловие. — Нямах предвид това, което ти разбра. Просто се получи грешно.

— Да, така е. Искаш ли малко кафе? Защото иначе си имам работа.

— Искам да разбера дали можем да опитаме отново.

— Няма да обсъждам това тук. На работа съм.

— Ясно. Мога ли да ти се обадя по-късно?

— Бих предпочела да не го правиш.

— Така не е честно.

— На мен ми изглежда честно. Наистина не мога да говоря в момента. Бих искала да си тръгнеш.

— Просто не знам къде сгреших.

— Беше очевидно.

— Но искам да ти обясня.

— Няма за какво да говорим. Наистина. Няма за какво. Сега трябва да си вървиш или ще се обадя на мениджъра ми.

Рик опря длани на щанда между тях. Лицето му беше сиво, а от косата му капеше дъждовна вода.

— Слушай, умолявам те. Това не е правилно. Просто ми дай шанс.

— Дадох ти шанс.

Тя отвърна поглед от него, обърна се към предния щанд и повиши глас:

— Мич!

Каза на мениджъра си какво я притеснява, едрият чернокож мъж се дръпна от машините за еспресо, застана до нея и се вторачи в лицето на Рик.

— Някакъв проблем ли има?

— Трябва ми просто минутка. Само минутка, това е. Трябва… да говоря… с тази жена — задъха се той.

Мич го изгледа безизразно.

— Тя не се интересува. Интересуваш ли се, Британи?

— Не.

— Виждаш ли. Кристално ясно е.

— Слушай, аз… — започна Рик и се наклони напред.

— Ти слушай, приятелче — сряза го Мич. — Ще бъде най-добре, ако си тръгнеш веднага. Британи, иди в задната стая и си почини малко.

Тя изчезна и двамата мъже се загледаха един друг.

Рик обърса лицето си с длан.

— Нещата не са приключили — каза той. — Мога да ви затворя, осъзнаваш ли?

— А, ти си една от важните клечки, така ли? В кметството ли работиш?

Мич извади телефона си.

— Нека се обадя на 911 и да видим дали ченгетата, които ще дойдат, знаят кой си. Искаш ли да видим? Идват тук всеки ден, така че знаят аз кой съм.

Рик дръпна ръцете си от бара, обърна гръб на Мич и тръгна към вратата.

— Приятен ден — каза Мич зад него.

— Можеше просто да платя да го пречукат.

Беше седем часа вечерта в този проливен понеделник. Тони Солая стоеше зад бара в „Малката детелина“ и се усмихваше в бездънните очи на Британи Магуайър.

— Ако отидеш в точната част на града, тарифата е около сто долара. Бакшишите за една добра вечер. А някой наркоман ще го направи и за цената на билетче за автобуса.

— Знаеш колко струва да пречукаш някого? Това е малко притеснително.

— Барманите знаят всичко — каза той.

— Баща ми все това разправя.

— Той би знаел, нали?

Солая посочи чашата ѝ за вино.

— Искаш ли още? — попита той. — Защото се заемам с поръчките.

— Не, добре съм.

Тя го загледа как се движи зад бара, бъбри с клиентите, налива питиета и се смее. Мъж в привичната си среда. Британи знаеше колко строг началник може да бъде баща ѝ, особено в любимия си „Малката детелина“. Моузис не търпеше нито лениви, нито нехайни бармани. Изискваше перфектност първо в приготвянето на питиетата, а след това и в цените, в температурата на водата за изплакване в мивката, в блясъка на чашите и в избора на точна чаша за всяко питие. Да пази господ, ако чашата на някой клиент се окажеше празна, преди барманът или сервитьорката по коктейлите за вечерта да предложи да я напълни отново.