Джон Лескроарт - Фатална жена

— Смяташ, че биха могли да наранят Джеф?

Бек беше пълна с идеали студентка по право и поклати глава в почуда.

— Чичо Ейб, ти знаеш, че това се случва, а не можеш да ги спреш?

— Не и преди да направят нещо. Това е проклятието на моята работа. Макар че господ ми е свидетел, че с удоволствие бих направил нещо.

— Те не причиняват ли зло на тези момичета? Държат ги буквално поробени, заключени, бият ги… Не можеш ли някак да ги подложиш на преследване?

Глицки разпери ръце в безпомощен жест.

— Жените трябва да свидетелстват, нали така? Познай какво ще им се случи, ако го направят.

— Значи в общи линии градът толерира всичко това? — каза Бек. — Правилно ли е това?

— Само кметът е против — каза Харди. — И той ще се намеси скоро, освен ако първо не седне в креслото в Сакраменто, а тогава ще бъде твърде зает с проблемите на щата и няма да може да се занимава с някакъв отделен град и местните му проблеми.

— Това не е местен проблем! Това е международен трафик на човешки същества!

Тони се пресегна, сложи длан върху ръката на Бек и я задържа.

— Проблемът, Бек, е, че това не вълнува повечето от нас, хората. Затова и всичко продължава постарому. Да, тези са лоши, вършат наистина лоши работи, но ги причиняват на хора, които нямат никаква власт. Никой не ги знае, напълно невидими са. Така че и това, което им причиняват, остава невидяно.

Глицки метна пронизващ поглед към Тони.

— Човекът знае какво говори.

— Навсякъде е така — повтори Тони. — Ето затова на теория имаме и федерални агенти.

Глицки се усмихна отново, този път с обичайната си пестелива гримаса.

— Бек, кой си мислиш, че проведе последния удар срещу хората на Джон Ло? Резултатът е сто ареста, нито едно обвинение, даже и глоба няма. Това искам да ти кажа.

— Ло има човек сред федералните — вметна Тони.

— Ако е вярно, няма да промени из основи гледната ми точка — кимна Глицки.

— Това е ужасно — каза Бек. — Няма ли кой да направи нещо?

— Може някой да убие Джон Ло — отбеляза Тони.

— А после аз ще арестувам убиеца — поразпали се Глицки.

— Освен ако не стигнем до по-лошия вариант — намеси се Харди. — Може човекът, убил Ло, ако Ейб не го арестува, да се намеси и да завладее нишата.

— И никога няма край — издиша тежко Бек.

— Не. Наистина няма — поклати глава Тони. — Опитваме се да правим нещата на парче. Както каза лейтенантът, ако някой стигне твърде далеч, го придърпваш обратно. Но ако се опиташ да се противопоставяш прекалено много на системата и на потока на парите, може да ти се случат лоши неща. При това лично на теб, а това е нещо, което наистина не би искала.

— Какво наистина не бихте искали? — запита Трея на влизане в кухнята.

— Да сме сексроби — отвърна Глицки.

Трея се спря насред крачка, изпуфтя театрално, а в очите ѝ блестяха топлина и чувство за хумор.

— Ти да видиш — усмихна се тя на мъжа си.

Вече бяха почти готови да си ходят и Глицки държеше на ръце спящия си петгодишен син Закари, който беше обхванал баща си с ръце и крака. Преди три години една бавно движеща се кола беше съборила Закари от триколката му на улицата точно пред дома им и за няколко месеца детето беше в критично състояние с контузия на мозъка. Оттогава носеше каска, в случай че падне отново. Когато Глицки го държеше на височината на рамото си или по-високо, както беше сега, воденето на разговор изискваше известна ловкост.

— Значи това е Тони? Той как точно се вписва в картинката? С Бек ли е?

— Не. Клиент е. Днес нямаше какво да прави и го поканих.

— Предполагам, че е барман.

— По-скоро беше. Не знаем дали „Горящия Рим“ ще отвори отново. Междувременно ще вземе няколко смени в „Детелината“.

— Отдавна ли го познаваш?

— Не.

— Но отпреди акцията?

Харди сви рамене.

— Той ходи в клуб „Делфин“.

Глицки помълча.

— Знаеш ли с какво се е занимавал, преди да стане барман?

— Не. Защо?

— Просто питам. Изглеждаше ми изненадващо добре запознат със ситуацията около Джон Ло. Звучеше ми като ченге.

— Не знам за такова нещо. Но е умен. Знаеше кой е свети Дисмас, преди да му кажа.

— Да, това е сериозна проверка на характера.

— За характера ли му се притесняваш?

— Не знам — каза Глицки. — Не мога да кажа, че нещо ме притеснява. Просто понякога се чудя. Може би ще го попиташ.

— Какво?

— Откъде идва. Какво е правил преди.

— И как да го направя?

— Както искаш. Като внимателно убеждаване. Като обикновено любопитство. Противно навиране в личния живот. Каквото и да е.