Джон Лескроарт - Фатална жена

Харди помълча.

— Някога чудил ли си се защо нямаш много приятели?

— Защото искам да арестувам всички?

— Точно затова говоря.

— Ей, не се притеснявай — каза Глицки. — Знам, че не е така.

— Не искаш да арестуваш всички?

— Не, не се притеснявам за това.

Когато Рик Джесъп се появи в офиса след десет часа сутринта в понеделник, завари напрегната атмосфера.

Имаше махмурлук, а това не помагаше особено.

Петък вечер започна толкова обещаващо, но се превърна в ужасен уикенд. Британи Магуайър си тръгна и не си вдигаше телефона, докато накрая се отказа да звъни. После започна да пие.

След като махмурлукът му минеше, щеше да отиде до кафенето „При Пит“ и да се опита да продължат откъдето бяха стигнали, или да започнат наново. Нещо такова.

Знаеше, че ще си я върне. Бяха прекарали заедно само една нощ и една сутрин, но без никакво съмнение тя беше най-добрата жена, с която е бил — имаше най-красивото лице, най-хубавото тяло и беше най-добра в секса. След като я беше имал веднъж, нямаше да я остави да си тръгне. Това нямаше как да стане, освен ако решението не беше негово.

Не можеше да се каже, че той е просто никой. Няма как да станеш шеф на екипа на градски съветник на тази възраст, ако не си няколко класи над останалите. Освен това следващата му позиция щеше да бъде шеф на екипа на кмета, когато Гудмън заемеше поста. Накрая щеше и сам да влезе в политиката, но всъщност вече го беше постигнал.

И можеше да направи така, че Британи да го види. Тя просто не разбираше. Не беше показал достатъчно ясно кой е и какво може да направи. Колко е важен. Нямаше да остави някакво момиче от кафене да го отхвърля.

Точно сега обаче главата го болеше жестоко. Хората от екипа седяха, мотаеха се или се свиваха в малката конферентна зала, никой не се шегуваше, но и никой не работеше.

Обикновено приветливата Даяна го посрещна с каменно лице и изправена стойка, като вдигна пръст, което означаваше да подмине вратата на кабинета си и да продължи напред към приемната. Той още не беше стигнал до бюрото ѝ, когато тя го изгледа предупредително и каза:

— Иска да те види веднага щом дойдеш.

— Какво е станало?

— Той ще ти каже.

Рик си пое дъх, взе разстоянието до вратата на шефа си с две крачки, почука, завъртя дръжката и влезе. Гудмън седеше с лакти на бюрото, а опънатите му пръсти опираха в устните.

— Мисля, че работното време в този офис е от девет до пет.

— Да, сър. Не можах да изляза навреме. Кухненската мелачка за отпадъци се развали и стана пълна бъркотия. Трябваше да се обадя.

— Да, като стана дума за обаждане, през уикенда се опитах няколко пъти да се свържа с теб. Не получи ли някое от съобщенията?

— Не, сър. Бях в Сан Хосе на гости на сестра ми и забравих да си взема телефона. Върнах се едва снощи.

Джесъп се опита да пусне глуповата усмивка. Обвинителният тон на шефа му беше необичаен и го притесняваше. Двамата имаха много общи тайни, някои тях доста деликатни, и винаги бяха работили повече като партньори или като съзаклятници, отколкото като началник и подчинен. Рик нямаше да покаже и намек за страх, въпреки че стомахът му се сви.

— Опасявам се, че уикендът не беше от най-продуктивните ми — додаде той с по-нисък тон. — Какво става?

Гудмън се облегна в стола си.

— Джон Ло се отби тук в петък вечерта. Питах всички останали и ми казаха, че не са били те.

— Какво не са били?

Когато Гудмън му разказа, Рик помълча, за да се увери, че напълно контролира емоциите си. Ако бъдеше разобличен или дори попаднеше под силно подозрение, че е бил онзи безпътен стажант, с кариерата му беше свършено. Трябваше да запази спокойствие и да се държи сякаш наистина беше партньор на Лайъм и двамата работеха заедно по проблема.

— Откъде да знаем, че е бил някой от екипа ни?

— Няма как да сме сигурни. Но е доста странно да измислиш подобна подробност, не смяташ ли?

— Щеше да бъде още по-странно, ако някой от офиса си признаеше, нали? „Здрасти. Дойдох да нарушавам закона и да отправям заплахи, но може да ме намерите на този адрес.“ Не е сериозно.

— Може би си прав. Погледнато от този ъгъл…

— Според мен е по-вероятно това да е някой, който се опитва да навреди на отношенията ви с Ло. Тези хора отделят много пари за дарения, а ти получаваш значителна част от тях. Ако те извадят от играта, ще има повече парчета от баницата.

— Прав си. Така си е.

— Звучи ми доста вероятно.

— Добре — каза Гудмън. — Предполагам, че няма да ми се налага да пратя снимки на всички от екипа, за да видя дали някой няма да бъде разпознат.