Джон Лескроарт - Фатална жена

Тя се зачуди как Тони се беше появил за пръв път миналия петък, а вече беше зад бара и работеше. Това беше нещо невиждано. Беше представен от чичо ѝ Диз, което също улесни нещата.

Той се върна към дъното, където седеше тя.

— Сериозно, този тип притеснява ли те?

— Не. Не наистина.

— Кое от двете? Не наистина или не?

— Не, предполагам. По-скоро беше жалък. Просто не беше разбрал, че не искам да го виждам повече.

— Ясно ми е, че това може да разстрои човек.

— Ами… благодаря ти. Както и да е, мисля, че днес схвана намека. Не смятам, че ще се върне. Няма да се налага да го пречукваме.

— Да платим да го пречукат — поправи я Тони. — Не виждаш някому сметката сам, макар че би могъл. По принцип плащаш да ги пречукат. Така е по-чисто.

В задната част на апартамента с три спални на последния етаж на сграда на ул. „Ървинг“, където Сюзън Уайс и Моузис бяха отгледали децата си, имаше стая с огромни прозорци. Момичетата я бяха кръстили „Мъгливата стая“, а името беше пирографирано върху дървена табелка на вратата. Бяха я направили някакви хипита от Футхилс. Сюзън, второ чело в симфоничния оркестър на Сан Франциско, прекарваше значителна част от времето си в нея. Стаята рядко биваше огряна от хладните слънчеви лъчи, по-често беше като обвита в пашкула на мъглата, а в нея Сюзън преподаваше чело на ученици от четири до седемдесет и една годишна възраст.

Тя беше наясно с вселенското правило, че телефоните звънят по средата на всеки урок и беше изключила звука на своя. Но когато той извибрира по средата на солото на Бен Файнстийн, тя го извади от джоба на гърдите, погледна екрана и се опита да потисне гримасата си.

Дъщеря ѝ Британи. Още драма.

Сюзън беше сигурна, че Британи знае, че уроците на Бен са в четвъртък от четири следобед. Така се бяха срещнали преди два месеца. Сюзън също знаеше, а и не беше някаква тайна, че двамата бяха изкарали някаква романтична авантюра за няколко седмици, която обаче беше завършила зле, особено за Бен, когото Сюзън обожаваше и тайничко не би имала нищо против, ако Британи се влюбеше в него. Но, разбира се, Британи си беше Британи и нищо подобно не се случи.

Ето я сега, звънеше по средата на урока на Бен. Вероятно не беше само съвпадение и беше крайно нечестно спрямо бедния младеж, особено ако, както подозираше Сюзън, Британи си играеше с него и искаше да го подмами да се върне при нея за седмица или две, преди да ѝ омръзне и отново да го изостави. Сюзън обичаше дъщеря си, понякога дори сляпо, но това поведение с момчетата я влудяваше.

Бен спря да свири по средата на Канон в ре мажор на Пахелбел.

— Важно ли е? Трябва ли да вдигнеш?

Сюзън въздъхна. Ако дори споменеше името на Британи, това щеше да сложи край на концентрацията на Бен до края на деня. Той отмени двата си следващи урока веднага след като бяха скъсали и Сюзън трябваше да му се обажда и да го придумва да започне отново. Животът продължава, каза му тя.

Сега Бен се опитваше да направи точно това, а дъщеря ѝ се обаждаше.

— Прилича ми на номер за продажби — поклати глава тя. — Докъде беше стигнал?

Бен изсвири шестнадесет такта, преди да звънне и домашният телефон в кухнята. Той спря, а Сюзън вдигна ръце, убедена, че това отново беше дъщеря ѝ. Съвсем малко хора знаеха стационарния номер и всички бяха наясно, че е изключено да звънят в часовете за уроци. Да се обажда първо на мобилния, а след това на домашния номер беше позната стратегия на Британи, която така постигаше своето и говореше с майка си, дори и да причиняваше неудобство на всички останали.

— Извинявай, Бен — каза Сюзън и стана разочаровано. — Сигурно е нещо важно. Ей сега идвам.

Тя стигна до телефона на третото иззвъняване, видя, че повикването е от номера на мобилния на Британи и вдигна.

— Може би си забравила, че следобед давам уроци по музика — прошепна тя рязко. — Това не може ли да почака?

— Мамо? — гласът на дъщеря ѝ беше като шепот, крехък като стъкло.

Само от тези две срички Сюзън разбра, че е станало нещо много лошо. Целият ѝ гняв се отцеди, зави ѝ се свят и трябваше да сложи ръка на плота, за да не залитне.

— Какво става, скъпа? Добре ли си?

— Не съвсем — каза Британи. — Не съм много добре.

— Къде си?

— В болницата „Св. Франсис“. В спешното отделение.

Същата нощ Сюзън седеше на масата в кухнята, а чашата чай, която си беше направила преди пет минути, изстиваше пред нея. Тя помилва по гърба черния си котак Фуджи, който беше скочил на масата веднага щом тя седна и сега се беше опънал и мъркаше като генератор. По западния прозорец почукваше пресеклив и насечен от поривите на вятъра дъжд.