Джон Лескроарт - Фатална жена

В коридора отекнаха стъпките на мъжа ѝ. Тя се поизправи, макар че случилото се през деня я беше съсипало и я беше изтощило до краен предел. Моузис се появи на вратата тъкмо когато тя посягаше към чашата чай.

— Спи, натъпкана с успокоителни. Слава на господа за викодина. Тази вода още гореща ли е? — запита той, като тръгна към котлона.

— Би трябвало.

Сюзън го гледаше как минава през кухнята, слага пакетче чай в чашата и бавно налива вода от чайника. На плота държаха бурканче мед, Моузис вдигна ръчно изрязаната дървена бъркалка, остави медът да се стече в чашата и я върна в бурканчето. Взе си чаена лъжичка и започна да бърка преднамерено внимателно.

Поредният порив на вятъра плисна още дъжд върху прозореца. Сюзън чак подскочи, но Моузис не реагира по никакъв начин.

— Моуз. Какво си мислиш?

Той издиша тежко, сякаш беше задържал дъха си. Продължаваше да бърка чая и лъжичката потракваше по чашата.

— Нищо.

— Току-що ти трябваха две минути да си направиш чаша чай — каза тя.

Той вдигна чашата до устата си, духна и отпи.

— Не беше лесно да я направя както трябва. Но си струваше усилията.

Моузис седна срещу жена си.

— Притесняваш ли се? — попита тя.

— Дали Британи ще се оправи? Не.

— Изглеждаше наистина ужасно.

— От раните по главата тече много кръв — сви рамене той. Изглеждат по-зле, отколкото са всъщност.

— А и цицината.

— Да, но няма сътресение. Няма шевове, така че няма да ѝ останат белези. Ще оздравее.

— За какво тогава си мислеше?

— Как се е случило.

— Ами, знаем, че…

Той вдигна длан и я спря.

— Знаем това, което тя ни каза, толкова.

— Мислиш, че е излъгала?

— Не бих го изключил.

— Какво смяташ, че е станало? — попита тя.

Моузис потупа чашата с пръсти.

— Нейната версия е, че си е говорила с онова момче, видяла е, че ще си изпусне автобуса, затова се затичала, подхлъзнала се по мокрия тротоар, паднала и си ударила главата.

— Точно така.

— Може и да не е съвсем точно. Как така от едно падане е получила две отделни травми на главата? И защо едната е толкова голяма цицина? Колкото проклето топче за тенис на маса. Както си спомняш, имам известен опит и мога да ти кажа, че такава цицина се получава от удар с нещо плоско. Тротоар например. Стена. А откъде са драскотините по лицето ѝ? А и забеляза ли, че двете горни копчета на дъждобрана ѝ ги няма?

— Не, не съм и поглеждала.

— Винаги можеш да провериш. В гардероба е. Копчетата ги няма, но конците стоят, все едно някой ги е откъснал.

— Две копчета? Паднали са, когато се е подхлъзнала?

— Паднали? Ей така, самички? Обясни ми тогава какво ѝ е на ръката.

— Какво на ръката?

— Не спираше да потрива лявата си ръка високо горе към рамото.

— Помислих, че ѝ е студено.

— Може и от това да е — допусна Моузис. — Но когато се върнах, дръпнах одеялото и проверих. Има синьо-черно натъртване.

Сюзън сръбна от чая си.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам, че искам да си поговоря с момчето, което е изчезнало и е оставило дъщеря ми обляна в кръв на тротоара.

Сюзън притисна длан към устата си.

— Бебчето ми.

— Просто казвам — кимна Моузис.

Моузис измина седемте пресечки до „Малката детелина“ пеш под дъжда. Тони Солая беше направо като дар Божи. Моузис му се обади веднага след като разбра от Сюзън, че Британи е в спешното. Младежът се метна на мотора си и се появи в бара след петнадесет минути, готов и дори нетърпелив да вземе още една смяна.

Моузис каза на Тони, че ако иска, може да затвори бара по-рано, но в момента вътре се виждаха поне петнадесетина клиенти и мястото изглеждаше оживено, а поне още десетина играеха дартс отзад. Моузис остана отвън още секунда и гледаше как Тони стоеше зад безупречно чистия бар и бършеше чашите до блясък.

Магуайър влезе, окачи водонепропускливата си барета и дъждобрана на старомодната дървена закачалка до предната врата и си дръпна високо столче. Тони се приближи и Моузис си поръча газирана вода. Някои от редовните клиенти също дойдоха да попитат за Британи.

— Добре е — повтори няколко пъти Моузис. — Подхлъзнала се и паднала. Ще се оправи.

Тони изчака всички да се върнат по местата си и застана срещу него.

— Как е тя наистина?

— Спи. Упоена е. Доста се е ударила.

— Трябва да е паднала много лошо.

Моузис скръсти ръце и издиша.

— Опитвам се да не съм предубеден и да не правя прибързани заключения. Опитвам се да си представя картинката, но нещо не се връзва, поне не и както тя го описва. Бяга в дъжда, подхлъзва се и пада по лице. И не се опитва да се опре на ръка и да се предпази?