Джон Лескроарт - Фатална жена

Раменете на Британи се отпуснаха със сантиметър-два и дългата ѝ коса падна върху лицето.

— Да не плачеш? — попита Ребека. Британи поклати глава, но не я вдигна. Бек стана с въздишка от бюрото, седна на леглото и прегърна братовчедка си през рамото.

— Всичко е наред. Ще бъде наред.

Британи се наклони към нея.

— Толкова съм объркана…

Бек седеше на плота в кухнята на родителите си по дънки и суитшърт. Срещу нея майка ѝ беше сложила огромно парче говеждо от седем ребра върху дебелата дъска за рязане и го шпиковаше с нарязани скилидки чесън. Щеше да го пече във фурната. — Сигурна ли си, че сложи достатъчно чесън?

— Не смяташ ли? — вдигна глава Франи. — Нарязах скилидките от две глави, това са поне шестдесет парченца.

— Това беше лек сарказъм, мамо. Може би просто трябваше да вземеш резенчета месо и да напълниш с тях главите чесън.

— Може да го направя с остатъците — позамисли се Франи. — На баща ти може и да му хареса. И, между другото, той много се радва, че дойде за вечеря.

— И затова ме чака с отворени обятия да ме поздрави.

— Ще дойде. Опитва се да спазва строго новата си приумица с плуването.

— Сигурно защото времето е страхотно за плаж.

През нощта беше нахлул студен фронт с високо атмосферно налягане, небето беше ясно и синьо, но температурите бяха паднали до 3-4°С.

— Защо отново се е захванал с това?

— Мисли си, че ще отслабне, ще се подмлади и ще живее вечно.

— Значи довечера един вид ще стартира програмата, като изяде половин или един килограм първокласно говеждо?

Франи бутна още скилидка чесън в разреза и се усмихна на дъщеря си.

— Все още работи върху някои от по-дребните подробности. Според мен говеждото е извинение да подкупи чичо Ейб да дойде и да прекарат малко време заедно.

— Защо пък трябва да го подкупва?

— Просто мина доста време — изгледа я Франи. — През последните няколко месеца сме се опитвали да се видим с тях поне пет-шест пъти, но все имат нещо друго за правене. Или поне така казват.

— Мислиш, че нарочно ви избягват?

— Не знам. Но на такова ми прилича.

— Ейб и Трея? Най-добрите ви приятели?

— Знам. Надявам се да не е така.

— Да не е ядосан на татко?

— Не съм сигурна, че точната дума е „ядосан“.

Франи се поколеба, пъхна последното парченце чесън и потупа месото.

— Баща ти смята, че е свързано с онова нещо.

За секунда изражението на Ребека остана като замръзнало, все едно ѝ бяха ударили шамар. През първите две години след случая всички се правеха, че нищо не е станало. Интелигентните деца на Диз и Франи знаеха за смъртните заплахи срещу тях, а в интерес на истината точно очертаните с червен флумастер мишени върху лицата им бяха довели до развръзката. Те проследиха репортажите за „Касапницата при доковете“, докато новината заглъхна. Никога не го обсъждаха, но всички знаеха какво беше станало и всички бяха наясно, че всички са наясно.

Ребека се оттласна от плота.

— Чичо Ейб се опасява, че това може да излезе наяве?

— Мисля, че е така.

— И ако избягва татко и чичо Моузис…

— Точно — потвърди Франи.

— Но те са приятели от цял живот, защо точно сега?

— Не смятам, че причината е само една, Бек. Подозирам, че чичо ти Ейб просто е решил, че приятелството е рисковано. Дори и след цялата им история. Той отново има малки деца. Може би Ейб си мисли, че в крайна сметка адвокатите и ченгетата не бива да бъдат приятели. Това е някак странно и грешно. По-добре да не поддържат връзка и тогава няма да има причина да говорят за случилото се.

— Но нали днес ще дойдат?

Франи кимна тежко в знак, че се надява.

— Ако нещо пак не изскочи.

Някъде вътре в себе си Дизмъс Харди знаеше, че вече е минавал по този път. Преди време той го отведе неумолимо до трагедията на престрелката на кей 70 и до последствията от нея. Не знаеше защо отзвукът от онзи отдавнашен ден отеква в живота му и днес. Това го караше да се чувства дискомфортно, макар и да не знаеше как точно.

Юридическата му практика губеше инерция, партньорите му се насочваха към други сфери, децата му бяха напуснали къщата, Франи се занимаваше със собствената си работа, а най-добрият му приятел най-често не откликваше на поканите и предложенията му. Всекидневието на Харди не беше карнавал от вълнуващи преживявания. Той продължаваше да върви упорито напред, но без особени изненади или удовлетворение.

Не мислеше за това осъзнато. Беше свикнал с факта, че животът беше такъв, освен ако не те сполети нещо различно. Беше преминал през нещо като криза, когато децата бяха по-малки — дразнеше се на отговорностите, реагираше срещу скуката, но в настоящия момент това чувство не му причиняваше екзистенциално страдание. Беше надраснал нещата. Живееше с простата спокойна увереност, че големите събития в живота му бяха останали назад.