Джон Лескроарт - Фатална жена

— Наистина не бива да те споменават по вестниците, Тони. Нито този път, нито когато и да било. И никакви снимки, за бога.

— И аз на това се надявам. Не си спомням да са ме снимали.

— Е, има и нещо положително значи. Снимките определено не са добра идея.

— Разбрах те. Това го помня от първия инструктаж. Не беше случка, върху която имах контрол, но не мисля, че някой снимаше.

— Добре. Какво се е случило? — добави Франк след кратка пауза.

Тони му разказа.

— Кой е този адвокат? — попита Франк, когато историята приключи.

— Просто някакъв човек, срещнах го сутринта, където ходя да плувам.

— Той знае ли?

— Не, откъде да знае.

— Тогава защо е дошъл и те е измъкнал?

— Щастлива случайност, предполагам. Мисля, че просто е добър човек, който е искал да помогне.

— Да, бе. От всички адвокати ти се е паднал добряк — изсмя се Франк скептично. — Добре, нещо друго?

— Ами, другото е, че съм без работа.

Въздишката на Франк отекна в слушалката.

— Какво искаш да направя по въпроса?

— В момента нищо. Изчаквам, ще видя какво ще стане с бара. Харди, адвокатът, казва, че вероятно ще отворят „Рим“ след няколко дни. Мога да изкарам седмица-две, но ако барът не отвори, ще ми трябва нещо друго.

— Окей — каза Франк. — Ще се ослушвам. Нещо в друг бар, предполагам?

— Имам опит в барове. Това ще е най-лесно. Харди ми предложи смени в място, което притежава.

— А, адвокатът добряк освен това има бар и предлага да те вземе?

— Колкото и странно да изглежда.

— Ако ме питаш, това си е направо чудо. Този тип има ли крилца на гърба?

— Не съм забелязал.

— Исусе. Добре.

Франк помълча.

— Така. Взеха ли ти отпечатъци?

— Естествено.

Още една въздишка.

— Тогава ще трябва да поговоря с някого там. Ако ти пуснат търсене в базата и изскочи неизпълнена заповед за арест… — многозначително не завърши думите си Франк.

— Разбирам, Франк. Затова ти се обаждам. Реших, че би искал да знаеш.

— Трябва да знам, Тони. Ако прикритието ти се прецака, познай кой ще го отнесе? Твоят приятел федералният шериф, ето кой.

— Не беше по моя вина, Франк.

— Не, ти не си сипвал питиета на хлапетата.

— Сипвах питиета, но не знаех, че са хлапета. Имаха си лични карти. Имаха печати от горната врата. Вината не е моя.

— Не. Предполагам, че не е. Но и не ти е провървяло особено.

— Не — съгласи се Солая. — Не ми провървя.

Британи започваше да се чуди дали нещата винаги щяха да са такива.

Миналата вечер чакаше в „Детелината“ и убиваше времето с баща си и Бек, когато Рик се появи в сако и вратовръзка и изглеждаше също толкова готин, колкото през седмицата, когато се отбиваше в кафенето „При Пит“. Щом я видя, направо грейна. Влязоха с Бек в задната стаичка, играха дартс, пиха по някое уиски и всички се разбираха страхотно. Британи си мислеше, че нощта ще завърши както трябва, като по учебник — знаеше, че ще сложи не само ръка, но и всичко друго върху Рик Джесъп. Не само за днес, но и в бъдеще, тъй като искаше да го задържи.

Трябва да беше около девет часа, тя беше изпила два коктейла „Космополитън“ и беше узнала повече за Рик. Плюсовете бяха, че той имаше истинска работа, шеф на екипа на Лайъм Гудмън, не беше женен, никога не се беше женил и беше на двадесет и седем години. Не чак дотам добре беше, че той не беше луд по кучета, котки или кънтри музика, макар че понасяше…

— Тейлър Суифт.

— Тя дори вече не пее кънтри — съобщи Бек.

— Не — опонира Британи. — Тя пее кънтри, но не и скапано кънтри.

— Ами — започна Рик, — като казвам кънтри, имам предвид скапано кънтри. Затова и Тейлър Суифт е окей. Тя не пее точно кънтри.

Той се обърна към Британи:

— На кого е песента в момента?

— На Кери Ъндърууд.

— Ето. Абсолютно кънтри, напълно скапано. „Исусе, хвани волана“ — Рик започваше да се пали. — Стига, де. Карай си сама проклетата кола! Не я оставяй в ръцете на Исус. От къде на къде Исус ще знае как се кара кола? Тая да не мисли, че в древна Юдея са имали коли? Иде ми да ѝ шибна една.

— Не е разрешено да се удрят жени — каза Ребека.

— Не и ако не се налага.

Рик изгледа Бек и за частица от секундата беше напълно сериозен, преди да пусне закачлива усмивка и да продължи:

— Но пък кънтри? Вие сериозно ли? Това е музика за пълни простаци.

— Как можа да го кажеш — намеси се Британи. — Кери не е за простаци. Да не говорим пък за Брад.

— Кой е Брад?

— Кой бил Брад? Пейсли. Най-добрият китарист в света. И докато сме на темата, освен това е певец и пише песни.