Джон Лескроарт - Фатална жена

Това беше изненада за Гудмън и той не успя да я прикрие.

— Какво за тях?

— Колко са?

— Всеки ден е различно. Има на платен и на неплатен стаж, на непълен и на пълен ден, но средно са шестима. Винаги има поне трима плюс секретарката ми. Защо?

— Всички ли са мъже?

— Има едно момиче. И секретарката ми Даян, както и една жена от Бъркли, но тя е назначена временно.

— Добре, значи четирима мъже. Един от тях…

Ло се спря и си пое дъх.

— Един от тях посещава моите салони и не си плаща за услугите. Нещо по-лошо — когато момичетата се оплакват, той ги заплашва. Ударил е едно от тях.

— Кой от стажантите ми?

— Не знам. Сигурно ще се изсмееш, но и момичетата не могат да кажат, на тях клиентите им изглеждат еднакви. Истината е, че се страхуват. Не искат да се забъркват в неприятности и да се озоват между чука и наковалнята. Така че когато ги питам, казват, че не знаят. Едната казва, че го е чула от друга. Когато питам другата, тя се измъква, че била чула за такова нещо, но на нея не ѝ се било случвало.

— Как тогава знаеш, че е някой от моя офис.

— Знам — сви рамене Ло. — Разбери, Лайъм, не за това съм тук. Не те питам, казвам ти, че е някой от твоя офис и не мога да оставя случая така. Работата ми е да не допускам подобни неща. Това трябва да спре. Не искам момичетата ми да бъдат тормозени по такъв начин. Те вършат услуга, за която им се плаща. Дават ми моя дял и всички са щастливи. Ако не можеш да откриеш начин да го спреш и проблемът остане, тогава решението ще падне върху мен. Но аз бих предпочел ти да се справиш със ситуацията, преди тя да е довела до влошаване на отношенията ни.

Гудмън схвана намека. Той отстъпи крачка назад и приседна върху ъгъла на бюрото.

— Наистина не съм сигурен дали да вярвам на тази история, Джон. Разбира се — вдигна ръка той, — на теб ти вярвам. Това си чул от момичетата, това ми казваш. Както и трябва да бъде. Но всеки може да каже, че работи за мен и да се опита да ги притиска.

Ло кимна.

— Моля те, не подценявай колко сериозен е проблемът. Съжалявам, че се налага да говорим за това, и то точно днес, когато чистката в баровете мина толкова добре и трябва да си щастлив. Но аз току-що разбрах за това и не мога да оставя момичетата, без да ги защитя.

— Не. Разбира се, че не. Ако наистина е бил един от моите хора, ще разбера кой е и ще го уволня незабавно, обещавам ти.

— Това би било добре — каза Ло. — Поне да го уволниш.

Тони Солая се прибра у дома си в едностайния апартамент на третия етаж в сградата на ул. „Елис“, близо до кръстовището с ул. „Мейсън“. Мястото беше току до опасния и известния с лошата си слава район „Тендърлойн“. Той си взе душ, поспа четири часа на падащото легло и се събуди гладен и притеснен.

Апартаментът беше наистина малък. Помещението беше широко два метра и половина и дълго три метра и седемдесет. Мивката в ъгъла заемаше стената до хладилника, така че леглото едва се побираше, когато го спуснеше. В шкафчетата над плота бяха чашите, чиниите и купичките. Не ги беше купувал, намери ги там, когато се нанесе. В другите два шкафа имаше различни консерви, кафе и пакети с полуготово фиде и спагети. Стените и плотовете бяха в бледожълто, напръскани тук-там с кафяво за акцент. Под прозорците беше разположен провиснал диван в предимно черен цвят и дамаска от неразпознаваема тъкан. От едната страна беше притиснат от надраскана масичка и лампа с гола крушка, а от другата стоеше единственият стол в помещението. Нямаше телевизор. Мъничък гардероб и баня с тоалетна завършваха разпределението.

Солая се обърна, стъпи бос на пода и стана. Той вдигна леглото към задната стена и затвори вратата зад него, което веднага направи стаята три пъти по-просторна. Отиде в банята, пусна една вода, изми си зъбите и си взе бърз душ за две минути.

Масата му за хранене се разпъваше от стената срещу хладилника и десет минути след като се беше изкъпал, Солая вече седеше пред купа говеждо задушено „Динти Мур“, което беше претоплил на единствения котлон, и кутийка бира „Корс Лайт“. Беше обул чисти дънки, туристически обувки и носеше стилен пуловер на „Джейн Барне“.

Солая изми чиниите, седна на масата, извади телефона си и натисна бутон за бързо избиране на един номер.

— Тони. Как си? — отсреща вдигнаха на второто прозвъняване.

— Здрасти, Франк. Добре съм. Което предполага, че не си видял името ми във вестниците?

— Не. Какво е станало? Измислил си някакъв нов засукан коктейл?

— Не и този път.