Джон Лескроарт - Фатална жена

Глицки издиша тежко.

— Тази тема не бива никога да се повдига. Дори между теб и мен, тук и сега — твърдо завърши той.

— Не съм го и правил. Никога не говорим за нея. За онова, което се случи.

— Толкова се радвам да го чуя!

Глицки изпъна гръб и обхвана главата си с ръце.

— Диз. Моля те. Господи.

— Онази вечер в „Сам“…

— Никой не бива да мисли за това — пресече го Глицки. — Това не бива да е нещо, което може да изскочи в обикновен разговор, защото, видите ли, били минали шест години и всичко е потънало в праха на историята. Да не дава господ шуреят ти да започне да пие отново. Направо го чувам как раздрънква всичко на някакъв на бара…

— Ейб. Моуз не е близвал и капка от години.

— Той е алкохолик, Диз — каза Глицки с напълно овладян глас. — И го признава. Признава го всеки ден на срещите си. Знаеш ли колко ме изнервя чувството, че бъдещето ми може да бъде разрушено от едно-две малки уискита?

Харди сложи глезена си върху коляното на другия крак.

— Малко драматизираш, Ейб, не смяташ ли?

— Не. Не смятам. Това е напълно в границите на възможното.

— Ще поговоря с него — въздъхна Харди, — не че има нужда да му се напомня. Това ще помогне ли?

— Честно казано, вероятно не. Не твърдя, че нещата ще се разчуят, ако всичко си остане както е. Но ако нещо се промени, а той се стресира и започне да пие отново…

— Няма да го направи.

— Знаменити последни думи.

Глицки скръсти ръце на гърдите си и се вгледа в приятеля си.

— Всъщност не бива да говориш с Моузис за това. Ще му остане в ума като нещо, с което трябва да се справя. Просто трябва да се надяваме, че от него няма да изтече информация. Затова трябва да се надяваме, че от никой от нас няма да се чуе и дума до края на дните ни. Джина е чудесна, но тя пише книги. Ами ако една сутрин се събуди и реши, че това ще е страхотна история? Ами ако някой от нас залитне по религията и изпита нужда да се изповяда публично? Във филмите е лесно — гръмваш лошите, пускат финалните надписи и повече не се и сещаш. Но ситуацията не е такава. Ама хич.

— Ами, докато аз не се притеснявам за Моузис, а ти се тревожиш, Франи е купила месо от младо скопено говедо и иска да го сготвя в неделя. Чудехме се дали няма да искате да дойдете и да помогнете да го изядем? Моузис няма да го има.

По лицето на Глицки се появи нещо като усмивка.

— Знаеш ли откога не съм виждал голямо парче говеждо?

— Вероятно от прекадено отдавна.

— Позна. Какво да донесем?

— Ела със семейството си и бъди слънчевата и безгрижна личност, която познаваме и обичаме толкова много — ухили се Харди.

Лайъм Гудмън и тогавашният му асистент Рик Джесъп работеха с Джон Ло от 2008 г., преди Гудмън да бъде избран в Градския съвет. В онези години той имаше частна практика, а г-н Ло се нуждаеше от правна помощ, за да пререгистрира десет свои парцела в центъра. Шест от жилищните блокове се даваха под наем почти изцяло на корейци от над четиридесет години, още откакто дядото на Ло ги беше построил през 60-те години на миналия век. В първите години агресивните закони за контрол на наемите в Сан Франциско ограничаваха приходите до такава степен, че инвестицията щеше да стане несъстоятелна, но цените на недвижимите имоти подскочиха главоломно нагоре. Те продължиха да растат и всичко изглеждаше добре.

В края на 80-те години бащата на Ло рефинансира заема си и получи над три милиона долара в брой срещу сградите. Инвестира в четири нови блока, които се напълниха с по-скорошни корейски имигранти. Вярно, наемателите бяха приток на капитал, но някои от семействата, особено от първите сгради, вече бяха трето или четвърто поколение. Мнозина от тях плащаха по-малко от хиляда долара на месец, а в същото време една стая в частен дом или в големите блокове с обща собственост наоколо често струваше от две до четири хиляди долара.

Но законите бяха недвусмислени — докато наемателят заемаше жилището, увеличението на наема беше максимум един процент годишно.

През 2008 г. Джон Ло се озова без достатъчно приходи на пари в брой. Рецесията и пукването на балона на пазара с недвижимо имущество заличиха две трети от стойността на имотите в центъра. В същото време някои от по-немарливите, по-затруднените или просто по-бедните наематели спряха да плащат и без това безумно ниския наем. На теория Ло можеше да изгони тези семейства, но процедурата се проточваше, беше много скъпа, а понякога съдиите в Сан Франциско отказваха заповед за освобождаване на жилището. Когато Ло получеше такава заповед, трябваше да убеди шерифа да я приложи, а това водеше до нови и нови пречки. Междувременно той плащаше рефинансирания кредит от баща му, а месечните приходи от наемите не покриваха разходите му.