Джон Лескроарт - Фатална жена

— Значи не смяташ?

Бирите им пристигнаха и Харди отпи.

— Не можем да гарантираме резултати, но не си представям, че областният прокурор ще действа твърдо. Най-много да намали обвинението до дребно престъпление и да положите малко общественополезен труд. Случаят е приключен. Край на историята.

— Защо тогава се случи всичко това?

— Това е въпросът. Някой политик се опитва да трупа точки. Един от Градския съвет, вероятно Лайъм Гудмън, се е устремил към кметското кресло. Глупак.

Харди вдигна чашата си.

— Изглеждаш така, сякаш малко сън няма да ти се отрази зле.

— Наблюдателен си — кимна Тони и се прозя. — Добрата новина е, че вече нямам работа и мога да спя колкото си искам.

— Не бих се притеснявал за това — каза Харди. — Ако барът ти не отвори скоро отново, мога да ти уредя няколко смени в едно място, в което притежавам дял. Да ти се намира по някой долар, преди „Горящия Рим“ да заработи отново.

— Ако въобще заработи — Солая завъртя бирата в чашата си. — Собственик си на бар?

Харди сви рамене и се поусмихна.

— Харесва ми да мисля, че сме фирма, която предлага цялостно обслужване. Но, да, притежавам бар. По-скоро четвърт от него. „Малката детелина“. Намира се в „Сънсет“.

След като Тони Солая си хвана такси от Съдебната палата, за да се прибере, Харди влезе в сградата, мина през металния детектор и се замисли дали иска да иде при Ейб Глицки на петия етаж или при областния прокурор на третия. Реши да остави избора на случайността и хвана винаги претъпкания асансьор от фоайето. Ако някой беше натиснал бутона за третия етаж, щеше да слезе и да види Уес Фарел. В противен случай щеше да се качи до етажа на Глицки.

След минута вървеше по дългия коридор край кабинетите, където преди почти четиридесет години беше работил първо като помощник областен прокурор. Както винаги, остана удивен, че коридорът, изглежда, мирише и има същото излъчване като едно време.

Когато асистентът до вратата съобщи за пристигането му на секретарката на Фарел, Трея Глицки се разпореди да го пуснат моментално и вратата отляво изжужа. Харди влезе през нея и отново се спря.

Този коридор с тежките врати, зад които имаше претъпкани малки кабинети, му навяваше още по-силни спомени от разходката от асансьора дотук. По средата на коридора две сериозни млади жени, които сигурно дори не бяха достатъчно възрастни, че да работят тук, шепнеха като заговорнички, а и вероятно бяха точно такива. Мъж в костюм до една от вратите се засмя внезапно, но млъкна също толкова рязко. Вратата зад Харди се отвори отново, той се обърна и се озова срещу Пол Стиър, корав противник, когото обаче беше размазал в двете дела, в които бяха заставали един срещу друг. Последното беше преди едва два месеца.

Стиър се спря насред крачка и не успя да прикрие изненадата и неудоволствието си.

— Г-н Харди.

— Пол — наведе глава Харди. — Как си?

Той протегна ръка, а другият мъж я пое просто от учтивост.

— Мога ли да ви помогна? — Стиър очевидно беше разтревожен, че Харди, адвокат на защитата, стои сам в коридора на прокурора. Сигурно шпионира.

— Тъкмо отивах да поговоря с г-н Фарел. Някога бяхме партньори.

— Да, знам. Знаете къде е, нали?

Това значеше „мърдай и престани да се размотаваш, където не ти е мястото, и да ни цапаш свещения коридор“.

Харди се постара в гласа му да не се усещат нотки на извинение, тъй имаше пълното право да бъде тук, а ако на Стиър не му харесваше, това си беше негов проблем. Той посочи и каза:

— Отивам.

— Приятно ми беше да ви видя — хвърли му ледена усмивка Стиър.

Когато Харди застана пред бюрото на Трея в преддверието на кабинета на Фарел, тя вдигна очи от клавиатурата и грейна в искрена усмивка.

— Диз!

Трея избута стола си и заобиколи, за да го прегърне набързо. Задържа го на една ръка разстояние и го запита дали е добре.

— Страхотно, като не броим, че току-що се натъкнах на Пол Стиър. Мисля, че прие последния ни общ процес малко лично.

— Как може да си мисли, че това някак ще помогне? — цъкна със зъби Трея.

— Обзалагам се, че така се мотивира. Но все пак…

— Не му викат Големия грозник просто ей така, Диз. Не го оставяй да ти влияе.

— Не, разбира се, че не. Въобще не ми пука. Аз съм адвокат, в мен не оцеляват никакви емоции.

Харди посочи с глава към вратата на Фарел.

— Негово Височество вътре ли е?

— Току-що го събудих и му казах, че си тук — отвърна с приглушен глас тя.

— Прекрасно.

— Каза да те въведа веднага.