Джон Лескроарт - Фатална жена

Харди отиде до вратата, огледа се и почука три пъти, като се чувстваше глупаво и някак подозрително в костюма си. На височината на лицето му се отвори кръгче червена светлина, с диаметър около пет сантиметра, а едно око се появи за малко в шпионката.

— Да? — произнесе напевно безплътен глас.

— Измама — каза Харди. Това беше паролата.

Вратата щракна отново и се отвори широко. В неясната червена светлина зад нея едва се различаваше седнал на стол млад мъж с приятно лице и кожено облекло.

— Добре дошли в „Горящия Рим“ — каза той. — Внимавайте по стъпалата надолу.

Това беше добър съвет, не съвсем ненужен, тъй като стълбището се спускаше в още по-тъмен мрак, преди една площадка да отведе до други стълби, перпендикулярно наляво. Над второто стълбище светеше самотна червена крушка, хвърляйки оскъдна светлина върху стъпалата. Докато слизаше, Харди усети пулсиращ бас-ритъм иззад вратата в дъното на стълбището.

Когато я отвори, за негова изненада се намери в привлекателно място. Беше добре осветено, по-скоро като стилен бар за контрабанден алкохол, а не като мръсен гараж. Таванът беше висок, а всички стени бяха тухлени. От единия до другия край се простираше солиден бар от тъмно дърво, а от музикалната уредба се носеше Джон Майер, при това доста по-тихо от оглушителните децибели, които Харди очакваше.

Той си проправи път до мястото, където седяха жена му и дъщеря му. Изглеждаха еднакво красиви — две червенокоси жени с блузи от трико, тесни дънки и ботуши. Майката и дъщерята седяха една срещу друга, обърнати към бара, пред тях имаше по чаша вино и не забелязаха Харди, докато не застана до масата.

— Трябва да харесваш място, където те пускат само срещу парола — каза той, като окачи сакото си на облегалката на стола до малката масичка в средата на претъпканото помещение. — Макар да смятам, че „измама“ е малко прекадено очевидно, не е ли така?

Франи се наведе напред и го целуна по бузата.

— Сменя се всеки ден — отвърна Бек.

— Наистина ли не те пускат, ако не я знаеш? — запита Франи.

По лицето на Бек се изписа объркване.

— Защо да не я знаеш? Има я на сайта им.

— Ами ако нямаш компютър подръка? — отвърна Харди.

Обърканото изражение се запази.

— Тогава търсиш в Google на телефона си.

Бек сложи длан върху ръката на баща си.

— И не ми казвай: „Ами ако нямаш телефон.“

— Добре, да приемем, че всеки има телефон, но какво става, ако не можеш да му сложиш Google?

— Той се шегува, нали? — Бек погледна към майка си.

Франи потупа Харди по ръката.

— Той е умен по друг начин — каза тя.

— Просто си мисля за тълпите бедни хора, които вървят по „Мишън“, неспособни да утолят жаждата си поради липса на парола.

— Утолят — повтори Ребека. — Ето това е дума, подходяща за баща.

— Много си е добра — отвърна той. — Може би трябва да я направят парола за утре. Междувременно бих искал да поръчам нещо утоляващо. Тук навъртат ли се сервитьорки или трябва сам да ида до бара?

— Става и по двата начина. Но ако искаш пълното изживяване, иди до бара.

— Какво е пълното изживяване?

— Един от знаковите им коктейли. Тук имат удивителен миксолог.

— Миксолог — Харди кимна. — Какво ли не чува човек от дъщеря си. Миксолог различно ли е от барман?

— Той създава нови питиета, татко. Прави собствени битери, настойки, украси, такива работи. Мисля, че ще харесаш някои от тях. Прави едно нещо с джин, битери и босилек, което със сигурност ще харесаш.

— Подправката босилек?

— Има ли друг босилек? — включи се Франи.

— Ами ако искам просто уиски сингъл малц или обикновено мартини?

— Той сам си маринова маслините за мартини. Страхотни са. Но внимавай с костилките.

— Ужас — отвърна Харди и се обърна към жена си. — Не можем да кажем на Моузис за това място. Тук ще полудее само за миг.

В това време една сервитьорка, съвсем малко по-красива от Скарлет Йохансон, застана до масата им и сложи салфетка пред Харди с опустошителна усмивка.

— „Макалън“, дванадесетгодишно — поръча Харди, отстоявайки решително пуризма. — Чисто.

На връщане от тоалетната Харди мина покрай мястото на миксолога в края на бара. Там се виеше значителна опашка от млади и дори още по-млади хора, чакащи да бъдат обслужени. Беше изпил само едно питие, а тълпата се беше сгъстила дотолкова, че едва виждаше стената в задния край на заведението. Някой беше усилил музиката и мястото определено започваше да пулсира. Харди се обърна надясно и улови погледа на дервиша зад бара, който разбиваше шейкър е нещо си, после спря и примигна, тъй като разпозна Тони, младия атлет от клуб „Делфин“. Малък град, какво да правиш.