Джон Лескроарт - Фатална жена

— Само че — опонира му Ребека — моите родители не ме канят където и да отиват след това. Канят ме да се присъединя към тях за едно питие тук. Това е.

— Но ако те помолят, ще отидеш с тях, нали?

— Ами, да, сигурно. Но не ме канят.

— И все пак — каза Магуайър — точно това е разликата между теб и Британи.

Ребека се беше опитала да внуши на Магуайър, че Британи е в процес на търсене, но това не беше точно така. За осемте месеца, откакто се беше дипломирала от Политехническия университет на Калифорния, беше сменила шестима различни ухажори. В това число не влизаха разните случайни връзки, за които баща ѝ не беше уведомен. Британи се беше отнесла към всеки от шестимата сякаш той имаше потенциала да ѝ стане истинско гадже. Най-дългата авантюра беше с един от студентите на майка ѝ по чело, Бен Файнстийн — забавен и умен сладур, доста приятен на вид, който обичаше покера, карането на велосипед и музиката. Моузис го смяташе за страхотно момче. Бен се задържа цели три седмици преди Британи да реши, че има нужда от нещо различно.

Както казваше тя, не искаше да си хаби красотата.

Подобно отношение и поведение се разминаваха на Британи, защото тя беше изключително красива. Висока малко под метър и седемдесет и пет, слаба, но и със заоблени форми, така че баща ѝ неведнъж беше чувал от по-нетактичните си приятели, че е като Барби. Дори само тази изкусително секси фигура би привлякла купища мъже, но Британи беше благословена и с най-красивите тъмни ирландски черти — чиста кожа, гладка като венециански мрамор, опъната по перфектни скули и обрамчена с лъскаво черна коса, надвиснала над яркозелени очи. Ясно изразеният леко гърбав нос и естествено плътните устни ѝ придаваха изражение, което винаги би я издигнало високо над обикновената хубост.

Понякога дори Моузис оставаше поразен, когато я зърнеше на неочаквана светлина. Жена му беше красива, той самият също не беше грозен, но лицето на Британи беше направо необикновено. През първата ѝ година в университета една обикновена усмихната нейна снимка беше озарила брошурата му и впоследствие тя беше отклонила три покани за пробни снимки в Холивуд. Според Британи и трите бяха лековати и несериозни. Може и да е красива, обясняваше тя на баща си, но е сериозен човек, специализира инженерни науки и е близо до дипломиране. А тези хора искат да използват лицето ѝ и само лицето ѝ, в общи линии за да продават сапуни.

Тя беше много повече от едно красиво лице и ако тези хора не го разбираха, да вървят на майната си.

Преди да нахлуят тълпите посетители, Британи вероятно вече беше леко подпийнала, седеше на края на бара в „Малката детелина“ и изливаше душата си пред многострадалния си баща. Той обичаше дъщеря си до полуда, макар че, както беше казал на Бек, се притесняваше за нея, за изборите и за живота ѝ.

Господи, колко се тревожеше.

Тя разправяше за новото момче, което по сметките на Моузис беше виждала общо четири пъти.

— Усетих химията между нас дори през щанда. Мисля, че той може да се окаже истинският.

Моузис седна на високо столче, което придърпваше зад бара, когато нямаше много хора.

— Истинският — каза той почти без никакъв ентусиазъм. — Сериозно?

— Понякога просто си личи.

— Не беше ли и Бен истинският поне за малко, ако не ме лъже паметта?

— Бен е страхотно момче, татко. Просто нещата между нас не се получиха.

— Брит. Не се получиха, защото ти го заряза, за да тръгнеш със… как му беше името?

— Пол.

— Пол, да. Колко изкара с него? Месец?

— Ами, това е различно.

— Добре, ще изчакам и ще видим. Как се казва този?

— Рик.

— И какво прави, освен че пие кафе с мляко?

— Какво имаш предвид?

Моузис едва се сдържа да не извърти красноречиво очи.

— Имам предвид има ли работа? Живот? Нещо? Знаеш ли го къде живее? Или къде работи? Женен ли е?

— Не. Сигурна съм, че не е женен. Няма венчална халка, а и освен това не се държи като женен.

— Женените държат ли се по-различно от останалите?

— Всъщност момчетата се държат доста по-различно. Личи си, поне аз мога да позная. А той не е женен.

— Добре.

— Не знам защо си толкова отрицателно настроен.

Моузис се отпусна тежко на столчето.

— Защото на бедния ти баща му пука за теб, ето защо. Срещаш се с някого три-четири пъти и внезапно решаваш, че имаш нужда от него в живота си. Изобщо не го познаваш. Може да е някой убиец с брадва, а ти и идея да нямаш.

— Стига, татко — въздъхна Британи. — Няма нужда да правиш такива драми. Виж. Той носи сако и вратовръзка. Приятелите му са на неговата възраст, а това може да ти каже много. Има чувство за хумор и изглежда невероятно добре. Какво повече ти трябва?