Джон Лескроарт - Фатална жена

— За мен.

— Аха. Но си имам принцип — не се срещам с хора, докато не им знам имената, а пък те не научат моето.

— Това е хубав принцип. Аз съм Рик Джесъп.

— Британи Магуайър — тя протегна ръка през щанда и двамата се здрависаха. — Здрасти.

— Здрасти — той пусна ръката ѝ и се поколеба. — Значи…?

— Значи?

— Значи би ли искала да излезем някъде?

— Ще си помисля. Да. Кога?

— Днес? Утре? В петък?

— Пиеш ли нещо друго, освен кафе с мляко?

— Понякога.

— Знаеш ли „Малката детелина“ на „Линкълн“?

— Естествено.

— Какво ще кажеш да се видим там в петък около седем?

— Разбрахме се. Ще бъда там.

В пет без петнадесет Ребека Харди, позната на семейството и приятелите си като Бек, седеше в най-стария бар в града, полупразен, ако не се брои самотният играч на дартс в задната стая. Ребека беше с две години по-голяма от братовчедка си Британи.

От другата страна на бара бащата на Британи, Моузис, разбиваше някакви битери в шейкър. Той се обърна, взе плоска бутилка със зелена течност от лавицата зад себе си и отля внимателно в малката мярка.

— Завръщането на абсента е прекрасно нещо — каза той. — А и мога да добавя, че въпреки доста пъстрата ми история съм горд да видя, че младото поколение от моето семейство също приветства това. Всъщност, че приветства коктейлите като цяло.

— Коктейлите са върхът — съгласи се Ребека. — Особено „Сазерак“. Бих могла да пия коктейли цяла нощ. Ако трябва да съм честна, съм пила коктейли по цяла нощ, но не казвай на татко. Не е особено препоръчително.

— Не, човек трябва да внимава поне малко. Особено с твърдия алкохол.

— Научила съм си урока. Или поне го уча, мисля.

— Това е процес.

Магуайър изправи шейкъра и прецеди съдържанието му в коктейлна чаша с равно дъно.

— Заповядай.

Тя взе чашата, вдигна я към него за мълчалив бърз тост и отпи.

— Перфектно е — одобри Ребека. — Но трябваше да го очаквам.

— Какво да очакваш?

— Че ще го приготвиш перфектно.

Острите черти на лицето на Магуайър се пропукаха, а зъбите му проблеснаха под често чупения нос.

— Сладурче, след четиридесет години като барман мисля, че имам основни професионални умения. Поне що се отнася до питиетата. А що се отнася до другите работи…

— Какво искаш да кажеш? Какви други работи?

Изражението му отново стана сериозно и той вдигна предупредително ръка.

— Нищо. Поне нищо, свързано е барманството.

Магуайър сви рамене.

— Дъщери — заключи той.

По лицето на Ребека пробяга усмивка.

— Чичо Моузис, дъщерите ти са страхотни.

— Така е. Знам. Всички това ми казват. Но както може би си спомняш, Ерика е в Тайланд, след като прекъсна следването си в Университета на Калифорния в Лос Анджелис, и няма непосредствени планове за връщане, за работа или за каквото и да било, а Британи…

— Британи е добра.

— Знам, знам — съгласи се Магуайър. — Но тя изкарва минимална заплата, Бек. Тя е инженер с диплома за бакалавър, а работи в магазин за кафе.

— Но поне е работа, чичо. Знаеш ли колко много хора нямат работа? Аз например нямам.

— Ти учиш за адвокат, Бек. Това е различно. Щом завършиш, ще си намериш работа. Истинска работа имам предвид.

— Може и да не стане така — тя отпи глътка от коктейла си. — Днес е по-различно. Това, че имаш диплома за юрист, не означава, че автоматично ще получиш работа. А Британи е разпратила CV-та. Нещо ще изскочи, тя се оглежда.

— Мен ако питаш, се оглежда повече за момчета.

— Е, там опашката е дълга — призна Ребека, но после се оживи. — Но пък не се чака много.

Магуайър трепна.

— Точно това имам предвид — каза той.

Ребека се протегна и докосна облегнатата на бара ръка на чичо си.

— Знам, но наистина не бих се притеснявала за нея. Виждаме се постоянно, всичко с нея е наред. В момента просто търси. Тя е на двадесет и три и това ѝ е работата, нали така?

— Каза много по-възрастната и по-мъдра братовчедка.

— По-възрастна във всеки случай.

Ребека погледна часовника си.

— Не би ли трябвало родителите ми да се отбият днес? Сряда е, нали?

— Сряда е.

Вечерите за срещи бяха свещен ритуал за семейство Харди. Дизмъс и Франи пристигаха в „Детелината“ за едно или две цивилизовани питиета някъде около часа за коктейлите, а след това обикновено се оттегляха в някой от ресторантите в града, за да завършат вечерта.

— Виждаш ли — започна Магуайър, — точно това имам предвид. Твоите родители те канят да излезеш с тях. Британи никога не би пожелала да дойде с майка си и с мен, ако предположим, че въобще излезем, което не се случва кой знае колко често.