Джон Лескроарт: Фатална жена

Харди поклати глава с несъгласие.

— И след това свикваме, че това е нещо, за което говорим. Не искам това да се случва дори тук, в нашето уединено малко сепаре.

— Добре, Диз, недей. Разрешавам. Ти действай както искаш, което така или иначе ще направиш. Това, което казвам, е, че ако Моузис иска, аз съм насреща. За това.

Магуайър кимна с мрачно изражение, сложи длан върху ръката на Джина и кимна.

— И аз това казвам.

Харди изгледа първо единия, а след това и другия.

— Ще ми се Ейб да беше останал. Неговото отношение е правилно. Той щеше да ме подкрепи.

— Така само щяхме да сме наравно — усмихна се толерантно Джина.

Глицки живееше в двуетажна къща точно до ул. „Лейк“ в парцел, който стигаше до залесената южна граница на „Президио“. Малко след полунощ единствената светлина в дневната му идваше от уличните лампи и навлизаше през френския прозорец.

Той седеше по халат за баня във фотьойла си, а ръцете му лежаха стиснати в скута. Подсъзнателно долавяше звуците на къщата — включването и изключването на парното, как едно от децата се обръща насън в стаята си някъде зад него, проскърцването на дървото, когато земята помръднеше с милиметър по една от разломните линии в града.

Приглушеното шумолене на плат изпревари равномерните стъпки и очите му се обърнаха към коридора към спалнята. В него се очерта силуетът на Трея.

— Ще си лягаш ли пак?

— Не исках да те държа будна.

— Не се получи особено.

— Много ли шум вдигах?

— Като просто си седиш тук?

— Не знам, може да съм въздишал или нещо такова.

— Не. Но не затова не мога да спя. Почувствах, че те няма.

Тя приседна на дивана срещу него.

— Искаш ли да поговорим?

Той повдигна ръка от фотьойла и я остави да падне обратно.

— Има причина, по която ние четиримата не сме се събирали на едно място от шест години. Знаеш, че не си измислям.

— Не. Разбира се. Никога не съм смятала, че си измисляш. И сама си спомням всичко доста добре.

— Имам предвид, че аз съм ченге, Трея. Не се забърквам в престрелки с други ченгета, дори и с такива под наем като специалните патрули. А Джърсън е мъртъв. Шефът на „Убийства“. Ние го убихме. Ние убихме всички.

— Те също убиваха хора. Не забравяй Дейвид Фриймън.

— Не го забравям. И за минута не го забравям. Не съм казвал, че не го заслужаваха. Всичките го заслужаваха. А ако Диз, Джина и Моузис бяха дошли дори две минути по-късно, аз щях да го отнеса. Наистина. Добре, нямахме избор, но това не променя факта.

Глицки въздъхна.

— Не знам какво са си мислели с купона при „Сам“. За Магуайър ми е ясно, сам виждам. Той си е непредвидим. Но Диз и Джина? Те са адвокати. Би трябвало да знаят.

— Може би просто искат да оставят всичко зад гърба си. Смятат, че това вече не е проблем.

— Не може да мислят така — издиша притеснено Глицки. — Те знаят. Няма оправдание за убийство, а това бяха убийства.

— Това бяха убийства при смекчаващи вината обстоятелства, Ейб, не просто убийства.

— Няма голямо значение. Не останахме на място, че да ни организират хубав и честен процес.

— Те бяха…

— Не можем да признаем, Трея — гласът на Глицки стана рязък. — Нищо не можем да признаем. Това не се е случвало. Как не виждат?

Той стисна главата си с ръце.

— Господи. Мозъкът ми направо ще избухне.

Тя отиде до него и седна на страничната облегалка на фотьойла.

— Поеми си дъх. Всичко е наред.

Той се облегна на нея.

— Как може да знаят дали в сепаретата в „Сам“ няма бръмбари?

— Или пък микрофони в писията — допълни Трея.

— Смешно ти е, но не е невъзможно.

— Трябва да признаеш, че е доста невероятно. Наистина смятам, че са искали да оставят всичко зад себе си. Познаваш Диз. Той обича да организира събития, да отбелязва.

— Това нещо не бива да е такова. Той трябва да го отнесе със себе си в гроба. А Магуайър…

— Какво за него?

— Не дай боже, да започне да пие отново.

Тя придърпа главата му до своята.

— Говориш така, защото си изтощен. Защо просто не се обадиш утре на Диз и не поговорите?

— Не по телефона.

— Не. И през ум да не ти минава даже. Мисли за бръмбарите. Срещнете се по средата на „Криси Фийлд“.

— Ти се бъзикаш с мен.

— Само малко. Връщай се да си лягаме.

Моузис Магуайър седеше на ламинираната маса в кухнята на апартамента си и отпиваше бавно вода от половинлитрова стъклена халба на „Гинес“. На вечерята в „Сам“ беше пил сок от червени боровинки и газирана вода, а след това и кафе. Харди и Джина приключиха с лешников ликьор „Франджелико“ за добър сън, а той си поръча чиста вода. Той и Сюзан не държаха никакъв алкохол в апартамента освен вино, но Моузис не беше особен почитател на виното и това обикновено не беше проблем.