Джон Лескроарт: Фатална жена

Харди се забърза отново, а Моузис го последва рамо до рамо.

— Чувстваш ли се виновен? — запита го той след няколко крачки?

— Не — поклати глава Магуайър. — Затова си мисля, че нещата няма да се развият толкова зле. Ако хората знаеха какво наистина се случи, щяха да видят, че нямахме избор. Беше чиста самоотбрана.

— Вярно е, но сигурно е по-добре да не оставяме хората да решават сами. Знаем какво стана. Живеем с него. Това стига.

— Просто искам да кажа, че ме товари.

— Товари всички ни, Моуз. Иска ми се да не се беше случвало, но нещата няма да станат по-добри, ако говорим за тях.

Харди се спря на свой ред.

— Да не мислиш, че аз не съм сънувал кошмари? Както гледам някакъв проклет мач, изведнъж блокирам и се връщам отново на онзи кей, а куршумът ме удря в кевларената жилетка. Ако не я носех, сега щях да съм мъртъв, разбираш ли? Не смяташ ли, че това оставя известни впечатления?

— Точно това казвам. Щом го пазим в тайна, значи в общи линии се държим, сякаш не сме постъпили правилно, а знаем, че не е така.

— Не. Това е напълно погрешно. Няма значение дали сме били прави, или сме сбъркали. Не можем да кажем на никого никога, защото никой няма да разбере, а животът ни такъв, какъвто е сега, ще приключи.

Харди се поколеба, но продължи:

— Това е твоята проклета програма за споделяне в дванадесет стъпки. Не ми пука какво са ти разправяли през цялото време, но да извадиш всеки проблем наяве под ярката дневна светлина, така че да можеш да говориш за него и да анализираш как се чувстваш, не е универсално решение. Повярвай ми, понякога решението е просто да млъкнеш и да затвориш нещата в себе си.

Магуайър започна да се защитава, както правеше винаги дори и при най-леката критика на програмата му в „Анонимните алкохолици“.

— Говоренето за проблемите ми спаси живота — рязко отсече той. — Може би и ти трябва да опиташ. Може да се изненадаш.

— Мразя изненадите.

— Ами да, има си време и място за всичко.

— Не е нужно да е така — каза Харди. — Но дори и да има, тук и сега не му е нито мястото, нито времето.

Беше средата на следобеда на втория вторник на ноември, когато лейтенант Ейб Глицки, шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско, се върна от оперативка. Лампичката на телефона на бюрото мигаше и Глицки прослуша съобщението от най-добрия си приятел Дизмъс Харди, който го канеше на вечеря в „Грила на Сам“, където бил запазил сепаре за четирима. Глицки, твърдеше Харди, просто трябвало да присъства. Малко тайнствено, но Харди си беше такъв. Глицки трябваше да се появи в ресторанта усмихнат и в добро настроение в шест и половина.

Глицки обикновено държеше да яде със семейството си, но като чу съобщението, осъзна, че не може да си спомни кога за последен път беше излизал просто да се позабавлява. Като се замисли, Харди не му беше попадал пред очите почти месец. През последните няколко години срещите им се разредиха, понеже станаха жертва на различията в семейния им живот. Глицки и Трея се занимаваха с малките си деца, на пет и на седем години, а Харди и Франи нямаха такива грижи и бяха над тези неща.

Глицки вдигна телефона с намерение да се обади на Харди, че няма да успее, тъй като му е съобщил в последния момент, но вместо това се спря, въздъхна и затвори. Десет секунди по-късно го вдигна отново, за да се обади на жена си да я пита дали би имала нещо против, ако отиде, но вместо това изгледа слушалката като нещо чуждо и пак затвори.

Трея работеше като личен секретар на областния прокурор Уес Фарел, чийто офис беше два етажа по-надолу. Ако Глицки минеше по възможно най-дългия път — да иде по коридора до асансьора, а след това да мине по коридора до нейния кабинет, съпругата му пак беше на около двеста крачки от него.

Вътрешното стълбище беше по-бързият вариант и той стигна долу за по-малко от минута.

— Хей! — Трея грейна и се изправи зад компютъра си, когато Глицки влезе. Когато обаче го изгледа, усмивката ѝ помръкна също толкова бързо.

— Какво е станало?

— Станало ли е нещо?

— Не знам.

— Нещо те накара да попиташ.

— Просто се появяваш ей така, с гримаса на лицето…

— Това си ми е гримасата „всичко е наред“.

— Имам предложение. Защо не поработиш върху усмивка „всичко е наред“, както правят другите хора.

— Не съм много по усмивките. Понякога ми е кофти от това, но е полезно в работата ми.

Той пристъпи напред и застана точно пред бюрото.

— Окей, горе главата. Готова ли си?

Зъбите му проблеснаха за миг, а след това лицето му отново стана безизразно.