Джон Лескроарт: Фатална жена

От задния двор Ди Марко чу звънеца на предната врата. Той изля последната глътка маргарита в устата си, надигна се от стола и остави чашата на външната масичка.

— Някой да иска нещо, така и така съм станал? — попита той.

От вестибюла вече можеше да различи очертанията на посетителя през стъклото на предната врата. Слънцето беше ниско и светеше ярко в гърба на човека, а когато Джеймс се приближи, видя, че това беше млад бял мъж с приятелски вид. Джеймс отвори вратата и примижа на слънцето.

— Да ви помогна с нещо?

— Надявам се — каза младият мъж и се усмихна подкупващо. — Съжалявам, че ви притеснявам, но търся Джеймс ди Марко.

— Намерихте го.

— Г-н Тедески помоли да ви предам: „Не кради“ — каза младият мъж все още с усмивка.

Само за миг лицето на Джеймс започна да потъмнява от страх, но и от осъзнаване на случилото се.

Ричи не се поколеба.

— О, и едно последно нещо.

Той извади рюгера, с едно плавно движение го подпря под брадичката на Джеймс ди Марко и дръпна спусъка два пъти.

След четиридесет и пет минути Ричи вече беше заключил револвера в склада си и беше изхвърлил хирургическите ръкавици и изстреляните гилзи в кошче за боклук на спирка на метрото по пътя на връщане. Той слезе по четирите стъпала към апартамента си, извади ключа, превъртя го в ключалката и бутна вратата.

В мига, когато завъртя топката, две силни ръце го сграбчиха изотзад и го блъснаха във вратата, която се удари в стената. Ричи се стовари на пода, лицето му се завря в персийския килим, а трима мъже го задържаха да не мърда. След няколко секунди той спря да се бори, тъй като съпротивата явно беше безсмислена.

— Тук сме четирима, Тони, всички сме въоръжени и много опасни — каза един спокоен и премерен глас. — Ти между другото си арестуван без никакво съмнение. Но в действителност ние сме тук, за да поговорим с теб, което ще е много по-лесно и по-приятно, ако си седнал. Смяташ ли, че би желал?

Ричи повдигна глава и видя мъж, седнал до кухненската маса, с отворена бутилка вино и две чаши пред него. Едната беше наполовина пълна.

— Естествено. Ще седна. Нека поговорим.

— И без номера — мъжът повдигна пеша на сакото си и показа пистолет. — Не се шегуваме.

— Ясно.

— Добре.

Мъжът кимна на другите и натискът върху гърба на Ричи изчезна.

— Един от вас да застане до вратата, ако обичате.

Ричи се изправи бавно, огледа се и видя трима други мъже, всички горе-долу с неговите размери, пълни професионалисти.

— Какво искате от мен? — запита той мъжа до масата.

— Седни — посочи той другия кухненски стол.

— Кои, по дяволите, сте вие?

Мъжът се усмихна тънко.

— А, да, представянето.

Той бръкна в джоба си, извади портфейл, отвори го и показа значката.

— Ние сме една малка шайка федерални шерифи, Тони. Аз се казвам Франк Ладу и пророчески смятам, че двамата с теб ще станем добри приятели задълго. Седни, моля те. Бих ли могъл да ти налея малко вино? Очаквам, че доста скоро ще поискаш да пийнеш нещо, дори ще имаш нужда от това.

— Не знам за какво говориш.

— Тони, моля те. Прояви малко уважение — цъкна през зъби Ладу.

Той се наведе напред, взе бутилката вино и наля малко на дъното на чашата на Ричи.

— Хайде, сръбни си. В крайна сметка бутилката е твоя. Ще се почувстваш по-добре.

Ричи взе чашата и отпи.

— Добре, а сега какво.

— Сега ще ни кажеш какво знаеш за Мартин Тедески.

Ричи се поколеба, огледа кухнята и отново спря очи върху Ладу.

— Той е колекционер на вино и бизнесмен от Хемптънс. Прави доста купони.

— Купони, на които ти осигуряваш охраната.

— Понякога — кимна Ричи. — И какво от това? Половината полицаи си докарват по нещо допълнително.

— Може и така да е, но обикновено не стават приятелчета с работодателите си, нали?

— С Тедески не сме приятелчета.

— Не сте?

— Не сме. Ако цялата работа е за това, значи сте хванали грешния човек.

Ладу поклати глава.

— Разочароваш ме, Тони. Ти си ченге. Знаеш какво е да извършиш арест. Не го правиш, без да си се подготвил и да си струпал една камара доказателства на задника на човека. Нали така? И ето ни нас четиримата тук. Повярвай ми, екипът е много по-голям, пък ти се държиш, сякаш си мислиш, че не разполагаме с всичко нужно, че и още малко отгоре. Разбира се, че разполагаме. Ти си свършен, момче. Пред теб има само два пътя — или започваш да рецитираш за г-н Тедески, или от тази вечер отиваш в затвора до края на земните си дни, а те няма да са кой знае колко.