Джон Лескроарт: Фатална жена

— Как беше?

— Може би си струва да се упражняваш, трябва малко да позабавиш. Направо щеше да отлети.

— Ще поработя върху това.

Изражението на Трея поомекна. Също като съпруга си тя беше от смесен брак. Той беше с баща евреин и чернокожа майка, а нейният букет от гени се беше изписал по лицето ѝ. В родословното ѝ дърво имаше бели и чернокожи прародители, а някъде се криеше и жилка от тихоокеанските острови. Тя беше висока малко над метър и седемдесет и пет, имаше едър кокал, добре сложено тяло и можеше да излъчва много силно присъствие. Трея се пресегна през бюрото и докосна съпруга си по бузата.

— Между другото — каза тя — на какво дължим честта за това лично посещение?

— Диз ми се обади. Иска да се видим при „Сам“ за вечеря. Реших да го уточня с теб.

Трея не се поколеба и за миг.

— Звучи ми като добра идея. Няма защо да питаш.

— Знам. Просто си помислих, че ти и децата…

— Моля те. Една вечер е. Излез и се позабавлявай. Ако спреш да се виждаш с приятелите си, те престават да ти бъдат приятели. А ти не искаш това да се случи с Диз. Някакъв специален случай ли има?

— Не. Просто да излезем, предполагам.

— Отивай.

Глицки заобиколи бюрото и целуна жена си.

— Ти си най-добрата на света. Длъжник съм ти.

В сепарето в „Сам“ тримата бъдещи партньори на Глицки за вечеря пиеха питиетата си. Дизмъс Харди беше започнал по-рано с първото си мартини на бара с колегата си от кантората Джина Роук. Тя седеше до него и едва докосваше своя скоч „Обан“, а бучката лед отдавна се беше разтопила. Срещу тях Моузис Магуайър въртеше газираната вода в чашата си.

— Наистина ли тогава спря да пиеш? През онзи ден? — запита го Джина.

— Не точно, малко по-късно, но преди шест години — кимна Магуайър.

— Това си струва да се отпразнува — каза Харди.

— Говори за себе си — парира Моузис.

— Много ли трудно беше? — поинтересува се Джина.

Моузис изсумтя, което явно трябваше да мине за смях.

— Само всеки ден.

После се обърна към Харди.

— И докато сме на темата, Диз, не съм сигурен, че „празнуване“ е точната дума. По-скоро „почитане“.

— Почитането ми харесва — включи се Джина и отпи още глътка. — Предполагам, че съм тук, за да почета Дейвид.

— Бих пил за Дейвид по всяко време — поде Харди. — Но да не забравяме, че има два вида хора — бързи и мъртви. Всички тук сме все още сред бързите, така че наричайте го както искате — почитане или празнуване, но аз казвам, че си струва да вдигнем чаши. Фигуративно в твоя случай, Моуз, тъй като ти вероятно няма да искаш да вдигнеш чаша с нещо истинско в чест на твоята трезвеност.

— Мерси, че ми напомни.

— Живея, за да служа — кимна Харди.

В този момент Глицки отмести завесата на сепарето и изпълни цялата рамка.

— Това ли е мястото?

— Той пристигна — каза Харди.

Магуайър бутна стола си назад, за да направи на Глицки място да седне до него, но лейтенантът не помръдна. Стоеше на входа, очевидно изненадан от нещо. На лицето му се редуваха цял калейдоскоп изражения, но нито едно от тях не беше усмивката „всичко е наред“. Той хапеше бузите си отвътре.

Магуайър дръпна стола си още пет сантиметра.

— Вземи си стол, Ейб. Отпусни се — покани го той.

Белегът през устните на лейтенанта се очертаваше ясно, той постоя още миг, а раменете му се поприведоха.

— Това не е добра идея. Не мога да го направя — изстреля той.

— Ейб! — опита се да го спре Харди.

Но Глицки поклати глава, отстъпи и дръпна завесата зад себе си.

В интерес на истината те не се бяха събрали да празнуват, нито пък да почитат някого. След разговора си с Моузис преди два дни, докато се разхождаха до плажа, Харди си помисли, че ще е добре да събере всички оцелели от „касапницата“, така че той, Джина и Глицки да се обединят срещу Моузис и да му помогнат да си върне увереността, а и увереността на всички в обета им да мълчат, докато са живи. Дори рязкото и непланирано тръгване на Ейб беше подчертало колко сериозно гледа на клетвата си — той нямаше да говори за случилото се дори с единствените хора, които знаеха.

Джина беше положила длан на ръката на Магуайър, сякаш го защитаваше, и се наведе през масата.

— Ако наистина искаш да говориш за това, ако искаш да намериш къде да излееш душата си, винаги може да дойдеш при мен.

— Джина — започна Харди с предупредителен тон, — не смятам, че…

— Не — пресече тя възражението му. — Моузис има право. Не бива да държим това в себе си завинаги. Стотици пъти съм искала да говоря за него. Трябва да е същото е всички ни. После излиза нещо като колонката на Маренас и напрежението се натрупва. Не виждам нищо лошо да сме като изпускателни клапани един за друг.