Джон Лескроарт - Фатална жена

Ладу си наля вино, отпи и остави чашата на масата.

— Слушай, ти си пробивът, който търсим от поне две години. Знаем, че си сериозно свързан е Тедески. Имаме снимки, имаме записи, видео, каквото си поискаш. Знаем, че работиш за него от пет години и познаваш всеки, който е някакъв в неговата организация. Ще искаме да свидетелстваш срещу тези хора, така че да можем да ги тикнем там, където им е мястото.

— Защо да го правя, даже и да предположим, че това, което си мислите, че знаете, е вярно? — изсмя се Ричи гърлено.

— Защото в противен случай… Мисля, че го казах достатъчно ясно… В противен случай отиваш в затвора завинаги.

— За какво?

Ладу отново поклати глава и се усмихна.

— Ще бъда честен с теб, Тони. Не знаем със сигурност точно колко души си очистил, макар че листът с внасянията на пари на вратата на склада ти сигурно ще ни даде някои насоки за времето.

Ладу кимна.

— Склада ли? О, да, знаем за него. Всъщност в момента съдържанието му се описва като доказателства. Моите колеги се захванаха с това веднага след като замина, преди около двадесет минути.

В опит да спечели време Ричи вдигна чашата и я изпи до дъно.

— Ето. Нека ти налея още. Сега приковах вниманието ти, нали? Говорихме за броя на хората, които си пречукал, а добрата новина за нас е, че не ни трябват много трупове. Нужен ни е само един.

— Твърдите, че имате доказателства, че съм убивал хора?

— Честно, Тони, имаме повече, отколкото ни трябват. Засипани сме от тях.

— Само защото имам склад?

— По-скоро какво държиш в него, но и това е някакво начало. Седем пищова, чиито балистични данни съответстват с тези от един бог знае колко убийства. Тридесет и отгоре бона в брой. Патрони.

Ладу вдигна ръка.

— Знам какво си мислиш сега. Че всичко това са просто съвпадения. Вероятно няма документ, че ти дори си наел този склад. Само че през последните четири месеца го снимаме по двадесет и четири часа в денонощието и е съвсем явно, че е твой.

— Искам да говоря с адвокат — каза Ричи и се облегна назад.

— По дяволите, Тони — изсумтя Ладу. — Аз ти давам шанс да живееш, а ти ми мрънкаш да си намериш адвокат. Взимаш си адвокат и отиваш в затвора да си чакаш процеса, а г-н Тедески ще поръча да те претрепят в килията. Така че дай да прекратим тези глупости с адвокатите. Предлагам ти да те пазя завинаги. Ти свидетелстваш в наша полза и започваш нов живот. Не разбираш ли?

Ричи кръстоса ръце и се облегна на стола.

— Не съм убивал никого. Искам адвокат.

Ладу погледна към колегите си, които си бяха намерили къде да седнат в дневната.

— Вярвате ли какви ги дрънка?

Той извади телефон от джоба си и се обърна отново към Ричи.

— Просто е невероятно колко ясни стават нещата с тези видеозаписи, Тони. Ето, погледни. Не, приближи се. Погледни по-отблизо.

Шериф Ладу натисна бутон и екранът оживя. Ричи се видя как крачи по тротоар. Пулсът му закънтя в ушите, когато разбра, че това е пресечката, на която живееше Джеймс ди Марко. Той гледаше как се спира отпред, минава по късата пътечка и звъни. Изчаква, вратата се отваря, камерата дава приближение върху него и Ди Марко. Ладу беше прав. Записът беше кристалночист.

Ричи не можеше да откъсне очи от екрана. Видеото продължаваше сякаш цяла вечност, макар да знаеше, че всичко беше свършило за няма и тридесет секунди. Кратък разговор, след това той вади револвера и го опира под брадичката на Ди Марко. Цялото тяло на Ричи потрепери, когато се чу съвсем ясният звук от изстрелите и Ди Марко се свлече.

Камерата следеше обръщащия се Ричи, лицето му изпълваше почти целия екран. Накрая той излезе от обсега на увеличението и се отдалечи с лениво подтичване.

Ричи беше като ударен от мълния и поклати глава, като не можеше да повярва.

— Имали сте човек, залепен за мен през цялото време?

— Тони, през последните четири месеца дузина души те следяха всяка секунда. Казах ти, това е голяма операция и ти си в центъра. Когато ни подшушнаха, че си ходил до склада си, ускорихме нещата и трябва да призная, че ти не ни разочарова.

— Просто снимахте, като сте знаели, че идвам? И сте мислели, че ще пречукам човека? А сте можели да ме спрете и да му спасите живота? Що за шибани типове сте вие?

— Казах ти, че сме дяволски сериозни. Наистина. Всеки един от нас. И ни беше наистина нужно да гръмнеш бедния копелдак. Сигурен съм, че можеш да го разбереш.

Шерифът отпи вино и отново цъкна през зъби.

— Хей. Преодолей го. Светът е гадно място. Който и да е бил той, вероятно си го е заслужил. А и ние получихме каквото ни трябваше. Това е важното.