Джон Лескроарт - Фатална жена

Господи. Усети, че получава ерекция.

Може би трябваше отново да се обади на Тери. Раздялата не беше от леките, имаше много сълзи и гняв, но тя нямаше как да отрече, че между двамата имаше химия. А истинската им любов? А обвързването, за което говореха? Ричи се сети отново за деня, в който скъсаха. Беше доста грозна сцена, но въпреки това си мислеше, че е напълно възможно да си я върне. Можеше просто да остави да мине още малко време, нещата с Андреа да отшумят след два месеца, а след това да се обади на Тери. Нямаше съмнение, че отначало тя щеше да се съпротивлява, но той беше уверен, че ще я склони. Това определено си беше добра идея. Нека лечебната магия на времето подейства, а след това ще направи своя ход.

Ричи се отърси от замечтаността си — в крайна сметка имаше работа за вършене, и излезе от директорията със снимките. Остави телефона до леглото с екрана надолу, грабна якето и излезе.

Държеше под наем малък склад на около пет пресечки от дома си. Имаше общо около осемдесет клетки в ниска тухлена сграда на гърба на обществен паркинг (САМО $8 ЗА ЦЯЛ ДЕН!), макар че малко след пет часа следобед в събота се виждаха само три коли. Той пъхна ключа си в ключалката от лявата страна на вратата, отвори и влезе в сградата. Светна лампите по тавана и извървя около една трета от разстоянието до склада си. Както обикновено, нямаше кьорав човек.

Ричи набра комбинациите на личния си катинар и на вградената ключалка и отвори. Нещата по четирите рафта бяха подредени по конец, както поддържаше и дома си. На горната лавица имаше кутии от обувки, пълни с банкноти по сто — общо 33 700 долара. На лист, залепен от вътрешната страна на вратата, имаше точен списък с оставените и взетите пари. На другата лавица Ричи държеше няколко кутии с патрони и една с хирургически ръкавици. На долните два рафта бяха оръжията — някои регистрирани (на чуждо име, разбира се), други — не, от различни марки и калибри, както ги беше прибирал от работата си през годините. Общо седем.

С бързи движения извади новия си любимец, лек и компактен револвер „Рюгер“ с пет патрона .357 Магнум и цев, по-къса от 5 сантиметра, за по-лесно скрито носене. Ричи отмести барабана, вкара патроните един по един в гнездата и го щракна на място. Пет патрона бяха много. По дяволите, дори един беше повече от нужното, но обикновено стреляше два пъти, за сигурност. Ако му трябваха повече от пет патрона, вероятно вече щеше да е мъртъв.

Той сложи револвера в предния джоб на якето, измъкна чифт латексови ръкавици и провери кутията от обувки с парите за късмет, просто да види дали купчинката пачки изглежда наред. Огледа се и в двете посоки още веднъж, не видя никого, затвори склада, превъртя първата ключалка и закачи личния си катинар.

Джеймс ди Марко не искаше да остави лятото да се изплъзне без едно последно барбекю. Ето че беше последният уикенд на септември, прогнозата за следващата седмица беше за дъжд, може би и суграшица, а температурите щяха да спаднат до около нулата. Затова предния ден той купи четири по-тлъсти рибай стека и започна да ги маринова малко след като се събуди сутринта. Щяха да станат превъзходни. Барбекюто „Уебър“ разпръскваше аромат на печено месо из целия квартал Кони Айлънд, докато Джеймс, Карла и Йенсенови от долната част на улицата седяха в задния двор с вторите си маргарити. Всички бяха по пуловери и сака, но на никого не му беше студено. Слънцето нямаше да залезе поне още половин час, а те бяха застанали така, че да се насладят на последните му лъчи.

Джеймс беше на четиридесет и пет и колкото и да беше невероятно, най-после чувстваше, че животът му се беше обърнал. Не се заблуждаваше, че това се дължи на собствените му усилия, макар че се беше научил да бъде по-добър играч и да се възползва от възможности, които му убягваха, когато беше по-млад. Разбира се, Ди Марко не беше част от приближения кръг на г-н Тедески и вероятно никога нямаше да бъде, тъй като не му беше кръвен роднина. Но когато г-н Тедески беше излязъл от бизнеса с крадени вещи и дрога и беше наблегнал на търговията с плът, Ди Марко си беше пробил път нагоре. От шофьор и момче за доставки беше станал мениджър на цял жилищен блок в Куинс, който действаше като салон за масажи, а това беше евфемизъм за чист бордей.

Ето тогава Джеймс започна да осъзнава какви бонуси му е предоставил г-н Тедески. Работата беше съвсем проста. Той знаеше, че, строго погледнато, я върши през пръсти, но греховете се трупаха, а това беше, общо взето, незначителна простъпка — отчиташе малко по-малко, отколкото събираше от момичетата. Правеше го толкова отдавна и толкова успешно, че вече си мислеше, че всъщност г-н Тедески, макар и мълчаливо, не му обръщаше внимание и му прощаваше. По този начин неговите лейтенанти увеличаваха приходите си, подобряваха живота си, а той не им правеше проблеми. С времето допълнителните пари позволиха на Джеймс да направи Клара постоянно щастлива с пътешествие всяка година, с някои хубави бижута, а вероятно най-вече с тази втора къща на няколко преки от плажа.