Джон Лескроарт - Фатална жена

— Задълбоченост, интелект, чувствителност, вкус?

Британи му хвърли празен поглед.

— Просто нахвърлям някои възможности.

— Ти не го познаваш.

Моузис не успя да сдържи смеха си.

— На място казано, Брит. Ти не го познаваш.

— Ще разбера какъв е.

— Да, сигурен съм, че ще разбереш. Точно затова се притеснявам.

— Няма нужда да се притесняваш. Вече съм голямо момиче, татко. Наистина. Напълно пораснало и всичко останало.

— Знам, че е така — въздъхна той. — Виж, Брит. Не се притеснявам конкретно за това момче. Просто се тревожа, че… че може да останеш наранена, предполагам, че най-вече за това. Да, ти си напълно пораснала, но все още си моето бебче. Толкова ли е лошо, че искам да съм сигурен, че си добре?

— Не. Това ми харесва. Обичам те.

— И аз те обичам.

Британи пресуши своя коктейл „Космополитни“.

— Може би не бива да ти казвам всички тези неща. Може би информацията ти идва в повече.

— Не, не е така. Аз искам да присъствам в живота ти. Радвам се, че чувстваш, че можеш да ми се довериш. Просто се притеснявам от цялата тази драма. С времето ще видиш, че драмата не е толкова забавна, колкото си мислят хората.

— По-добре така, отколкото да ти е скучно.

— Понякога може би. Но невинаги. А не е задължително обратното на драма да е скука. Може да е задоволство. Опитай да погледнеш на нещата от този ъгъл. Потърси нещо хубаво и стабилно.

— Може би Рик ще се окаже точно такъв.

— Може — каза Моузис. Това би било добре.

— Но ти не мислиш така.

Моузис сви рамене и въздъхна.

— Всякакъв може да е. Да, стар съм, но това, което се опитвам да ти кажа, е, че може би би искала да разбереш нещо повече за някого, преди да започнеш да говориш за него като за „истинския“. Той е човек, когото изобщо не познаваш. Как може въобще да смяташ, че ще е „истинският“? Така сама създаваш предпоставки да се разочароваш, а аз мразя да си разочарована. Отново и отново.

— Това ще престане, когато намеря точния човек — кимна тя. — Ето това търся.

— В живота има много повече от това и аз знам, че ти го знаеш. Не всичко се свежда до точния човек.

— Само не се опитвай да кажеш това на мама.

— Добре, добре, макар че не е много честно. Майка ти и аз имахме голям късмет.

Магуайър си пое дъх и издиша шумно.

— Какво обаче се случва междувременно, докато търсиш този перфектен точен човек?

— Междувременно се случва това, което наричаме живот, татко. Понякога е малко плашещ, понякога има драми. Наясно съм с това и го приемам. Наистина.

Моузис скръсти ръце.

— Какво? — запита тя.

— Нищо — отвърна той. — Ти си права. Аз прекалено много се опитвам да те защитавам. Животът си е твой и трябва да го живееш, както искаш. Просто не искам да те виждам наранена.

При тези думи цялото същество на Британи сякаш се отпусна. Тя наклони глава, а на устните ѝ се появи мека усмивка.

— Аз не съм някаква ранима Офелия. Нали помниш какво ни казваше, когато Ерика и аз бяхме по-млади и се разстройвахме? От текста на „Опитай да си спомниш“?

— Да, онова, че ако не изпитва болка, сърцето е празно — кимна Моузис.

— Прекрасно казано, татко. Да, точно това. Виждаш ли как представя работите? Превръща малко болка в нещо хубаво.

— Стига да е малко — каза Моузис.

— Ако е повече, ще ѝ сритам задника — отсече Британи.

— Ето това е моето момиче — отвърна баща ѝ. — Но първо ще трябва да се наредиш на опашката.

Дизмъс Харди се захвана сериозно да отслабне с една десета от личното си тегло без някаква видима причина, беше на шестдесет години, не пропускаше удобен случай за джогинг, от време на време ходеше на аеробика — било то на улицата, в зала или някъде другаде, но също като Джими Крикет искаше да доживее до сто и три години, затова реши, че му трябва по-краен подход — нещо, което да го натовари физически, но и в същото време да го удовлетвори.

Това се дължеше на натурата му, която, меко казано, беше състезателна. В професионалната си кариера той не беше загубил много дела. Беше експерт по дартс и умел гмуркач с маска и шнорхел или с леководолазна екипировка. Като цяло печелеше на шах, на покер и на скрабъл (освен срещу сина си Винсънт, което го дразнеше и в червата). Той се вписваше в песента „Последният истински мъж“ на Джими Бъфет, а и често изглеждаше точно така. Уайът Хънт, частният детектив, чиито услуги ползваше, беше с почти двадесет години по-млад, доста атлетичен, но Харди винаги го биеше на дартс, а понякога, с чисто усилие на волята, дори и на баскетбол и ракетбол.