Джон Лескроарт - Фатална жена

Така че Харди искаше предизвикателство, което би свалило индекса му на телесна маса с няколко пункта и би върнало часовника назад, за да се чувства като на тридесет и пет години. Не че се притесняваше, че ще умре или нещо такова.

Днес обаче Харди се позамисли отново върху режима, който беше решил да си наложи. Стоеше на твърдия пясък пред клуб „Делфин“ на брега на залива в „Акуатик парк“. Накъдрената зелена вода пред него се простираше чак до вълнолома на около четиристотин метра. Шамандурите отбелязваха позволената за плуване зона в оградената територия.

Беше облякъл неопренов костюм, тъй като температурата на водата беше 12°С, колкото и на въздуха. Беше няколко минути след десет, часа, в който клубът отваряше за посетители, а мъглата все още не беше се вдигнала.

Край него се появи мъж в добра форма, на около тридесет и няколко години, само по син бански „Спийдо“. Харди отвърна поглед, като се бореше с раздразнението си към млади мъже по принцип и си мислеше, че 12°С далеч не са подходящи за къси бански, но мъжът явно никак не страдаше от условията. Вместо това се усмихна на Харди, като с лекота пристъпваше от крак на крак.

— По-добре не му мислете много-много — каза той. — Направо нагазвайте.

— Щеше ми се да имаше място, от което да скочиш, и набързо да се приключи с това.

— За пръв път ли ви е? — запита младият мъж.

— Толкова ли личи?

— Стояхте тук, когато аз започнах да се преобличам. Повечето от редовните посетители направо влизат.

— И аз ще вляза. Чакам разпореждане свише.

— Хей, не си мислете, че ви пришпорвам. Всички сме минали през това. Но е твърде студено да се стои просто така, затова, ако ме извините… — с тези думи направи пет-шест пружиниращи крачки, хвърли се с глава напред във водата и започна да се отдалечава с ефектен кроул.

— Позьор — измърмори Харди на себе си. След това пристъпи напред, задъхвайки се, когато студената вода проникна под неопрена. След няколко крачки беше вече влязъл до хълбоците. Хвърли се със скок и започна да плува.

Въпреки че младият мъж изплува два пъти повече обиколки в ограденото от шамандури място, като при това задминаваше Харди, двамата приключиха горе-долу по едно и също време. Харди тъкмо беше седнал в съблекалнята, все още с неопреновия костюм и със стиснати зъби, за да не им позволи да тракат, когато вратата зад гърба му се отвори и Адонис се появи отново.

— Как беше? — запита той.

Харди кимна, тръсна глава и кимна отново. Бузите му се бяха вкочанили, затова не беше съвсем сигурен колко приятелска усмивка успява да докара.

— Можеше да е и по-топло.

— Ще свикнете. Никога не съм допускал, че ще успея, а сега дори и не се замислям наистина. Влизаш, започваш да се движиш и скоро ти става почти горещо.

— Аз съм на няколко светлинни години от това да ми е горещо — вдигна обезсърчен поглед Харди.

— Ще видите — каза мъжът, поколеба се за миг, а след това протегна ръка. — Аз съм Тони.

Харди пое предложената ръка и я стисна силно, точно на ръба преди да стане плашещо.

— Дизмъс.

— Като Дисмас, разбойника, разпънат заедно с Христос? — наклони глава Тони.

— Точно той. Името не говори нищо на повечето хора.

— Да, ами, Антъни Солая — това съм аз, бях помощник в църквата в първи клас. Тогава доста се занимавах със светците, особено с Йосиф и Дисмас, номер първи и втори, възнесли се в небесата.

— Винаги съм мислел, че Дисмас е бил първият.

— Преди Йосиф? Не смятам така, приятел. Какво е правил Йосиф, след като умрял? Просто е чакал в чистилището или където там са ги държали през цялото време? Трябвало е него да пуснат първи. Освен това като част от сделката цял живот е бил женен за девица, никога не се е оплаквал и е трябвало да се сети, че са му длъжници. Иначе би вдигнал врява.

— Когато стигнем там горе, ще питаме и ще изясним работата — поусмихна се Харди.

Въпреки че беше предупреден, Харди се спря неуверен пред адреса на ул. „Мишън“, който дъщеря му Ребека му беше дала. Беше досущ като която и да е от другите безстопанствени сгради, станали толкова потискащо обичайни в широкия център през последните няколко години. Някога приканващата витрина към улицата сега беше боядисана в скучно матовочерно, както и предната врата, която зееше частично отворена към притъмнялата рецепция. Харди си помисли, че е просто страхотно място, ако искаш да те оберат. Но адресът беше точно този.

Докато стоеше и попиваше атмосферата, иззад ъгъла се появи група от седем момчета и момичета. Те минаха през полуотворената външна врата без никакво колебание и потънаха навътре. Харди остана на няколко стъпки зад тях и влезе в сумрачното антре точно навреме, за да види как последният младеж изчезва, а вътрешната врата се затваря с щракване.