Джон Лескроарт - Фатална жена

Оставаше Харди.

Той често си мислеше, че съкращенията в персонала трябваше да достигнат и до секретарката му, вечно киселата, търпелива и лишена от всякакво чувство за хумор Филис. Тя работеше за Дейвид Фриймън още преди той да основе фирмата и нямаше никакъв начин Харди да се освободи от нея обосновано и е чиста съвест. Което не му пречеше редовно да обмисля нови планове за убийството ѝ.

Така беше и тази сутрин, когато той първо плува и отиде в кантората чак към единадесет и половина. Тя го поздрави на вратата на асансьора със скръстени пред гърдите ръце, като потропваше с крак, досущ като строга учителка, хванала натясно дете, безсъвестно закъсняло за училище.

— Добро утро, Филис — Харди си лепна предразполагаща усмивка. — Как си в тази прекрасна утрин?

— Едва ли може да се нарече още утрин, сър — каза тя. — Търсиха ви няколко пъти по телефона.

— Нещо важно ли?

— Не бих могла да кажа, сър. Това е правна фирма, хората, които ни се обаждат, понякога искат да ни възложат някаква работа, а това изглежда важно в общата схема на нещата. Поне за мен. Едното от обажданията беше от Ед Бенсън.

Бенсън беше генерален секретар на Върховния съд и името му привлече вниманието на Харди.

— Търсил ме е Ед Бенсън? Каза ли какво иска?

— Нещо за купчина дела с конфликт на интереси, които се опитват да разчистят. Каза, че ще го счита за лична услуга, ако успеете да слезете до съдебната зала тази сутрин…

Тя спря, въздъхна и продължи:

— Но вече е твърде късно. Оставих ви съобщение и на мобилния телефон.

Харди извади телефона си от калъфа, погледна го и се усмихна смутено.

— Понякога забравям да включа проклетото нещо — каза той и натисна телефона отгоре. — Ето. И, хоп, само погледни. Твоето съобщение. По-добре да му се обадя, преди да е станало още по-късно.

Беше класически случай с конфликт на интереси. Служебният адвокат можеше да защитава само един от барманите, тъй като, когато двама души са арестувани заедно, има огромна вероятност единият в крайна сметка да обвини другия. Един адвокат или една фирма (в този случай служебният адвокат) не може да представлява и двамата обвиняеми. Или, както беше сега, повече от десетината обвиняеми. Съдът трябваше да назначи частен адвокат за всеки от обвиняемите след първия. Това не беше просто конфликт, беше лудница.

Когато бизнесът не вървеше, подобни дела бяха като манна небесна, тъй като хонорарите на адвокатите се изплащаха от съда навременно, ако не и веднага. Така че за съдиите не беше проблем всеки ден да имат на разположение адвокат, който да поема конфликтните дела, ако се случеше да има такива. Но нямаше достатъчно хора за десетина дела наведнъж, така че на Бенсън му се наложи да обяснява по телефона.

— Чете ли за чистката, която устроиха снощи от Службата по контрол на алкохола, Диз? Новината за вълната от употреба на алкохол от малолетни, която залива града, и какъв бич е това?

— Нещо повече — отвърна Харди, — участвах в акцията. Най-тъпото нещо, което някога съм виждал.

— На мен ли разправяш? — каза Бенсън. — Сега имаме десетина ареста по углавно престъпление, всички насрочени за съда за тази сутрин. За повечето това е първо провинение, никой не е щастлив, а тук има много малко адвокати, ако въобще има, които да откликнат на молбата да се заемат с конфликта на интереси.

— Искаш да звънна два-три телефона и да видя кой е на разположение? — запита Харди.

— Колкото повече, толкова по-добре.

— Ще видя какво мога да направя, Ед. Дай ми около петнадесет минути.

След като прекара нощта в ареста и го регистрираха за участие в заговор за разпространение на алкохол на малолетни, Тони Солая беше освободен заедно с другите миксолози срещу писмено обещание, че ще се яви в съда за делото. Той не приличаше особено на поразителния млад плувец от клуб „Делфин“ или на дервиша от „Горящия Рим“. Малко след два часа на обед той седна тежко срещу Харди на масата в „Лу Гърка“, старо полуподземно заведение срещу Съдебната палата. Тук идваха всички, които имаха някаква работа със съда — ченгета, адвокати, клиенти, роднини, съдебни заседатели, секретарки, социални работници, репортери… Заведението отваряше в шест сутринта, за да поеме тълпата закоравели пиячи, и почти не забавяше темпото, докато затвореше в два през нощта.

И двамата си поръчаха наливна бира „Енкър Стийм“.

— Как да ти благодаря за това, да не говорим пък как ще ти платя? — запита Тони.

— Няма нужда — отвърна Харди. — Градът ще ни плати. Ако делата стигнат до съд, в което се съмнявам, фирмата ми може да получи няколко бона. Тоест ако става дума, аз съм ти задължен. Но вътрешното ми убеждение е, че тези смотаняци няма да стигнат доникъде.