Джон Лескроарт - Фатална жена

— Сякаш градът си няма достатъчно проблеми. Знаеш ли, че снощи са станали три убийства? Три. Дори не знам колко са повече или по-малко сериозните побои, нахлуванията с взлом, сделките с наркотици, обирите на обществени места и тежките телесни повреди. А за какво получавам обаждане? За обществения бич употреба на алкохол под допустимата възраст. Вие майтапите ли се с мен?

— Дванадесет ареста — каза Харди.

— Няма нужда да ми казваш. Вече всички ми надуха главата — от шерифа до кмета, включително и обичната ми приятелка. Защо градът се нахвърля на това? Защо нямаше никакво предупреждение? Не беше ли леко пресилена реакция на дребен проблем? Наистина ли щях да повдигна обвинения на всички тези хора? От друга страна, ако не го бях направил, ще ме питат защо — нали са нарушили закона, който съм се клел да защитавам? Междувременно съм в неведение — аз, както и всички, освен г-н Гудмън — за истинската причина, заради която той иска тези заповеди. Всичко, което знам, е, че настоява за тях.

— Какво е направил Гудмън, за да си осигури всичко това?

— Имам по-добър въпрос — защо искам тази работа?

Фарел си дръпна стол и седна срещу Харди.

— Гудмън? Трудно му е да си осигури място във вестниците. А това ще оправи нещата, повярвай ми. Предполагам, че познава някого високо в йерархията на „Специални операции“ и Службата по контрол на алкохола и е говорил с тях за тези чистки. Скоро ще разберем.

— Какво ще правиш?

По лицето на Фарел се плъзна уморена усмивка.

— Имаш предвид дали ще преследвам онези хора с цялата строгост на закона? Не, по дяволите. Но трябваше да направя крачка. В това му е красотата. Гудмън ме изцеди като лимон. Ако бях отказал да повдигна обвинения, като се позова на ненужните разходи в пари и човешки ресурс на гърба на и без това страдащата ми от недостатъчен щат и финансиране служба, тогава щях да изляза мекушав, че не преследвам заведенията в нарушение, където не само сервират пиене на хлапета, но и продават незаконно наркотици, укриват крадени вещи, а освен това са развъдници и на други пороци и престъпни деяния. Тъй като аз всъщност съм без достатъчно служители и пари, бих искал да концентрирам усилията си върху хората, които вършат много по-големи злини. Ако не го направя, ти гарантирам, че оценката на дейността ми ще се срине. Просто перфектна ситуация.

— Чиста работа.

— Прецакващо е.

— И това — съгласи се Харди. — Ангажирах се с клиент, който е доста уплашен от обвиненията в углавно престъпление и попадане в затвора. Той е барман, нали така? На вратата има някой, който проверява личните карти. Кажи ми откъде барманът да знае как клиентът е получил печат на ръката?

— Ясен си ми — каза Фарел. — И двамата знаем, че нищо кой знае какво няма да стане. Но не виждам как ще се изправя пред Службата по контрол на алкохола и Гудмън и ще им заявя, че ще ги пратя в девета глуха. Най-добрият възможен изход за теб е да почакаш, докато всичките простотии се разкарат.

— Ако почакаш достатъчно дълго, всичко се разкарва, Уес.

— Вярно е. Съжалявам, че не мога да ти помогна повече.

Глицки четеше книга на бюрото си. Щом Харди почука, той погледна, но изражението му остана абсолютно безизразно, сякаш не го позна. След кратко колебание устните му се стегнаха, раменете му се отпуснаха, той затвори книгата и се облегна на стола.

— Как е, Диз?

— Бях долу и видях жена ти, което ми напомни, че си жив и мърдаш. Реших да се отбия и да разведря деня ти — каза Харди от вратата.

Глицки обърна глава към прозореца високо на стената вляво. Небето беше сиво.

— Нещо не се получава.

Харди пристъпи в кабинета.

— Понякога пълният ефект на разведряването се проявява след минута. Какво четеш по средата на следобеда, което, сигурен съм, е в разрез с едно или друго правило?

Глицки сякаш се изненада от книгата на бюрото си.

— Стив Джобс. Напълно позволено е. Какво мога да направя за теб?

— Нищо. Просто реших да мина за едно здрасти. Напоследък двамата не прекарваме много време заедно, може би си забелязал?

Глицки се облегна и каза:

— По-добре затвори вратата.

Харди го направи и си дръпна сгъваем стол пред бюрото на Глицки.

— Все още си ядосан — каза той.

— По-скоро съм притеснен.

— Ейб — прошепна Харди, — това се случи преди шест години.

Глицки отново се отпусна назад и сплете пръсти върху корема си.

— Точно това ме притеснява, Диз. Бяхте се събрали тримата и си мислехте: „Хей, минаха шест години. Ние сме екстра. Вече на никого не му пука. Никой не си спомня.“ И знаеш ли какво?