Джон Лескроарт - Фатална жена

— Веднага ще излезе.

Моузис кимна, дръпна се настрани и се вгледа към сградата на операта, чийто купол прозираше през мъглата от другата страна на улицата. Чу, че зад гърба му се отваря врата, и се обърна.

— Г-н Магуайър.

Добре облеченият млад мъж се приближи към него. Беше олицетворение на увереността, усмихнат и е протегната ръка.

— Много приятна изненада. Радвам се да ви видя отново. Какво бих могъл да направя за вас?

Моузис не пое протегнатата ръка. Вместо това я подмина с отвращение и погледна младия мъж в очите.

— Остави дъщеря ми на мира — каза той спокойно и непринудено.

Рик стрелна поглед към Даян, а по ъгълчето на устните му заигра усмивка.

— Мисля, че точно това правя — каза той. — Тя не ми говори.

— Опитал си се да говориш с нея.

— Окей, имате предвид в „При Пит“. Исках да направя опит да се съберем отново. Но тя не пожела да разговаряме.

— Дочух, че не си бил съгласен и е трябвало да те изхвърлят.

— Това е преувеличение. Не бях доволен, но си тръгнах сам.

Джесъп отстъпи една-две крачки.

— Това не е бил последният път, когато си я видял, нали?

Даян се надигна иззад компютъра си.

— Наред ли е всичко, Рик?

— Всичко е наред.

Той се обърна към Моузис.

— Може би трябва да продължим този разговор отвън в коридора и да не пречим на Даян да работи.

— Нямам нищо против.

— Сигурен ли си? — попита секретарката и хвърли нервен поглед към Моузис.

— Няма проблеми — успокои я Рик. — Нали?

— Всичко е на шест — кимна Моузис.

Рик тръгна към изхода, а Магуайър го следваше на две крачки. В коридора младият мъж се обърна към него.

— Докъде бяхме стигнали?

— Казвах ти, че в „При Пит“ не сте се видели за последен път.

Рик се вторачи нагло в лицето на Моузис.

— Как е тя?

— Как очакваш да е?

— Не съм сигурен, че знам какво искате да кажете.

— Искам да кажа, че когато удариш някого и го блъснеш в стена, понякога наистина го нараняваш.

Рик успя да издържи няколко секунди на погледа, преди да сведе очи.

— Не съм искал да я наранявам. Беше инцидент. Тя се дръпна, подхлъзна се и…

Тези думи изтриха всякакво съмнение у Моузис за случая и той замахна с всички сили. Рик още обясняваше, не очакваше юмрука и не успя да вдигне ръка да се предпази. Дори не видя яростния прав, който се стовари върху скулата му и го отхвърли назад. Главата на Рик се отметна и се блъсна в стената, но след още три удара — ляв, десен, ляв, нанесени в сляпа ярост, но въпреки това премерени с хирургическа точност, краката му омекнаха като желе и той падна на земята.

От носа и устата на Рик започна да шурти кръв и да се стича по пода. Моузис го изгледа с отвращение, наведе се и доближи устни до ухото му.

— Ако още веднъж се доближиш до дъщеря ми, си мъртъв — каза той.

После се изправи, разтри кокалчетата на ръцете си, обърна се и тръгна с нормална крачка назад по вътрешния коридор, стигна до величественото стълбище и се спусна по широките стъпала. Сватбената церемония все още продължаваше. Моузис излезе и потъна в късния мъглив следобед.

Беше събота, последният ден на март. Малко след три часа следобед Рик Джесъп вдигна поглед към двадесет и седемте стъпала, които водеха до предната врата на викторианския дом на Джон Ло на ул. „Дивисадеро“. Сякаш улицата не беше достатъчно стръмна при спускането си от „Коу Холоу“ към „Бродуей“. Той не можеше да си представи защо някой ще си купува къща с толкова мъчителен достъп. Може би Ло минаваше с мерцедеса нагоре и влизаше направо в пристроения гараж, и никога не ползваше стълбите. За който и да е посетител те определено бяха физическо, а вероятно и психологическо препятствие.

Джесъп стигна до горната площадка и се обърна, за да види гледката към покривите на къщите в „Марина Дистрикт“ и към залива. Днес той беше изпъстрен с десетки платноходки, а по вълните пробягваха бели гребени. Докато стоеше и се колебаеше, вратата се отвори и той се обърна.

— Още колко щеше да чакаш, преди да позвъниш? — попита Ло. — Просто си поемах дъх и се възхищавах на гледката.

— Това е заливът — каза Ло. — Сивият залив. Ще влезеш ли? — Да, благодаря.

Джесъп преглътна от нерви и последва Ло в разточително украсена и прекомерно обзаведена дневна. Гледката от прозорците беше като от площадката на стълбите, но пък не духаше. Ло явно се чувстваше доста удобно в замъка си. Носеше светлокафяви панталони, кафяви обувки с пискюлчета вместо връзки на босо и черен пуловер с изрязана яка.