Джон Лескроарт - Фатална жена

— Ваша чест — каза Фарел, като стигна до преградата, — моля да ме извините за прекъсването. Искам разрешение да дойда до вас.

Гомес погледна въпросително към Харди, който все пак разпитваше свидетеля си.

— Не възразявам, Ваша чест — каза той. — Всъщност смятам да освободя свидетеля.

— Господин Фарел, може да се приближите — покани го съдията.

Фарел бутна ниската вратичка с непривичен яростен блясък в очите. Когато се изравни с Харди, забави крачка и го наказа с враждебен поглед. Фарел загърби заседателите и се приведе към ухото на адвоката.

— Тази помия е под нивото ти — процеди той.

В кабинета на съдията царяха хаос и гняв. Гомес нямаше никакъв избор, показанията на Джина Роук трябваше да бъдат чути. Всички знаеха, че Фарел ще я обвини в лъжесвидетелстване и ще я преследва с цялата строгост на закона, стига отнякъде да се появеше доказателство, че думите ѝ са неверни. През повечето време Харди стоеше мълчалив. Беше шокиран. Не знаеше какво става, но му приличаше на пълна катастрофа. Предишната вечер с Джина се бяха шегували за някакъв евентуален сценарий, но дори и в най-дивите си фантазии Харди не си беше представял, че тя ще направи нещо подобно и ще разкаже такава история. Когато срещата при съдията приключи, всички се упътиха обратно към съдебната зала. Заседанието щеше да започне след петнадесет минути.

Харди чакаше до вратата на дамската тоалетна и успя да издебне Джина, когато излизаше. Тя му се усмихна напрегнато, но устните ѝ трепереха.

— Още ли се забавляваме? — попита тя.

Той не успя да каже нищо. Само кимна с глава и тя го последва. И двамата познаваха отлично разположението на стаите в задната част на Съдебната палата. Харди стисна Джина за ръката над лакътя и я поведе бързо към празна стая за разпити до асансьорите. Остави я да влезе, обърна се, затвори вратата и я подпря с крак, за да не може никой да нахълта.

— И сега какво? — нахвърли се той срещу нея.

— Сега ще ме призовеш и аз ще разкажа историята си.

— Джина… Господи боже.

Харди едва намираше думи и прекара пръсти през косата си.

— Това няма да се получи. Пълна лудост е.

— Кое е лудост?

— Моля те. Какво правиш?

— Казвам истината.

— Не можеш…

— Мога. Съвсем определено мога. Ти загуби, Диз. Стиър спечели с всеки свидетел. Ако Моузис отиде в затвора, ти, аз и Ейб ще го последваме, при това скоро. Не го ли разбираш? Искаш ли да рискуваш? Или за теб няма значение?

— Разбира се, че има, но…

— Няма „но“, Диз. Отрязаха ни всички варианти за смислена защита. Това е единственият ни шанс.

— Но това е лъжесвидетелстване. Лъжа.

— Не е лъжа. Истината е.

— Знаеш, че не е. Това е само идея, а снощи се посмяхме над нея. Това никога не се е случвало.

— Казвам ти, че се случи.

Харди поклати глава.

— Джина, стига. Така не може да се спечели.

— Може, ако е единственият изход. А никой от нас не може да си позволи да загуби.

— Това не е ясно. Не знаем…

— Не можем да рискуваме.

— Това не е риск. Заседателите няма да повярват.

— О, да, ще повярват. Ще ги накарам да повярват.

— А след това аз трябва да се разпростра върху това и в заключителната си пледоария.

— Ще направиш каквото трябва. Както го правя и аз. Нали все казваш, че сме се събрали все пораснали хора. Няма място за детински изпълнения.

Джина стоеше с леко раздалечени крака, скръстила ръце пред гърдите и го гледаше упорито.

— Всичко това се случва, Диз. Ти ще ме разпиташ, а аз ще разкажа историята от скамейката на свидетеля.

— Не можеш да го направиш.

— Трябва. Кълна ти се, че това е истината, всяка дума е истина. Нека заседателите решат.

Джина погледна часовника си.

— Имаме три минути. Няма да се откажа. Случи се. И е вярно.

Тя пристъпи към него.

— Хайде да вървим — каза Джина с внезапна нежност. — Всичко ще е наред.

Харди имаше чувството, че нищо никога вече няма да е наред.

Юристите, съдията, стенографката и областният прокурор се бяха върнали в залата, Джина Роук вдигна ръка и се закле, че показанията, които ще даде, са истината, цялата истина и само истината.

Харди стоеше срещу нея вцепенен. Той беше адвокат на Моузис Магуайър и се беше заклел да осигури на клиента си най-добрата позволена от закона защита. Ето че беше на път да получи показания, които да убедят заседателите, че Моузис е невинен.

Но знаеше, че това не е истината. Можеше да се кълне до гроб, че всичко е вярно, но щеше да знае, че е лъжа.

Джина му беше казала, че историята е истинска, и се беше заклела в съда. Не му беше работа, нито пък морално задължение да показва пропуските в показанията ѝ, трябваше да ги поддържа. Отново си повтори, че не бива да доказва, че тя лъже. Това не беше негова работа, дори и да можеше.